Дейвид Морел - Нарушители

— Някакво друго животно е.

Лъчите на фенерчетата се фокусираха върху главата, която надничаше иззад ъгъла.

— По дяволите, още една котка албинос! — изруга Рик.

Животното оголи зъби и изсъска.

— Гледайте как пази територията си — рече Вини. — Не се страхува от нас. Това е дива котка. Бясна е, че сме нахълтали тук.

— Сигурно тежи девет-десет килограма — обади се Рик.

— Напълняла е от онзи банкет с плъховете на долния етаж.

— Като дете прекарвах лятото във фермата на баба ми — каза Вини. — В един изоставен хамбар край пътя имаше две диви котки. Изяждаха всички мишки наоколо, дори диви зайци и мармоти. Птиците се изхитриха и гледаха да стоят настрана от тях. Накрая котките започнаха да убиват пилета. После налетяха и на кози…

— Благодаря ти, Вини — прекъсна го Конклин. — Струва ми се, че разбрахме какво искаш да кажеш.

— А какво стана с котките? — попита Бейлинджър, тъй като бялото животно отново изсъска.

— Един фермер им сложи месо с отрова. Но не се получи. Хищните животни бяха прекалено хитри, за да се докоснат до него. Той каза, че преброил най-малко петдесет котки, след което скочил в колата и се измъкнал от сборището им. Жената на един наш съсед пък се оплака, че се опитали да нападнат момиченцето й. Така най-накрая десетина фермери поискаха разрешение от шерифа и отидоха там с пушките си. Спомням си, че чувахме изстрелите цял следобед. Баба ми разказа, че преброила да убиват повече от сто котки.

— Вини! — предупредително каза Кора.

— Е, тази котка е само една. Марш оттук! — кресна й Рик.

Той извади водния си пистолет и започна да пръска оцет, но струйките не достигнаха до животното. Котката изсъска още веднъж и изчезна зад ъгъла.

— Нали виждате, и тя не ни харесва.

Бейлинджър забеляза, че в настъпилата суматоха Кора прибра шишето с урина в раницата си. Пъхна кърпичките в найлонова торбичка, която също мушна в раницата.

— Добре ли си? — попита Рик.

— Да. — В гласа й прозвучаха извинителни нотки. — Просто котката ме изненада.

— Може би не трябва да продължаваме.

— Няма страшно! — рече смутено тя и изправи гръб. — На всички ни се е случвало да се стреснем от нещо из многобройните сгради, където сме били. Не е ли това част от удоволствието? Изведнъж да ти се качи адреналинът. Ако викам от страх, като се кача на влакчето на ужасите, не означава, че не бих искала да се кача пак.

Но въпреки думите й, на Франк му се стори, че й се ще да си тръгнат.

— Да продължим, щом така искаш — каза колебливо Рик.

И той като че ли нямаше особено желание да продължат.

— Да вървим — рече Бейлинджър.

00,00 ч.

Тъмнината се сгъстяваше все повече, времето също бе някак сгъстено. Бейлинджър забеляза, че Вини леко накуцва. Дали не беше ранен? След това Франк се сети, че неловките движения на Вини се дължат на мокрите му панталони.

— Не чувствам нужда, но може би сега е най-подходящото време — каза професорът. — Не искам по-късно да се забавим заради това. — Той извади пластмасовата бутилка от раницата си. — Знаем, че първите три стаи, които проверихме, са безопасни. Ще използвам една от тях.

— Безопасни, ако не смятаме една мъртва маймуна в куфар! — промърмори Кора.

— Стаята, която имам предвид, е онази с шлифера марка „Блубъри“.

— Професоре — обади се Вини, — един от нас трябва да ви придружи. За по-голяма сигурност.

— Предпазливостта е хубаво нещо — съгласи се професорът.

Бейлинджър наблюдаваше как отвориха вратата. Провериха дали подът е здрав, макар че по-рано бе издържал. Лампите им потънаха в мрака.

Той натисна с ръка стената към балкона. Доволен, че е здрава, се смъкна надолу и седна на пода, подпирайки гръб на нея. Дори да не можеше да се отпусне напълно, илюзията, че си почива, беше приятна.

Рик и Кора приседнаха до него. Също изглеждаха изтощени. „Е, така ни се отразява вдигането на адреналина!“, помисли си Бейлинджър.

— Можем да уплътним свободното време. — Франк посегна да вземе папката, която беше изпуснал преди малко. ПОЛИЦЕЙСКИ ДОКЛАДИ. — Искате ли нещо за четене?

Той даде по няколко листа на Рик и Кора, като запази най-пресния случай за себе си.

Датата беше 31 август 1968-а. Както бе обяснил професорът, през същата тази година хотелът бе престанал да приема гости. Бейлинджър очакваше папката да е пълна с доклади за кражби — най-обичайните престъпления в един хотел. Но онова, което прочете, беше далеч по-сериозно.

Бе разследване на обявен за безследно изчезнал. През август, един месец след като жена на име Айрис Макензи била отсядала в хотел „Парагон“, пристигнал детектив от полицията и започнал да задава въпроси за нея. След като си била платила сметката и напуснала хотела, никой не я бил виждал, нито бил чул за нея. Някой от служителите на „Парагон“ бе записал подробно разговора с детектива.