Дейвид Морел - Нарушители

Айрис Макензи живяла в Балтимор, щата Мериленд, прочете Бейлинджър. Била трийсет и три годишна, неомъжена, авторка на текстове за реклами, работила в рекламна фирма, сътрудничеща си с големи нюйоркски агенции. След едно служебно пътуване до Манхатън тя пристигнала в Озбъри Парк и прекарала един уикенд в хотел „Парагон“. Поне резервацията, която бе направила по телефона, сочеше, че е възнамерявала да остане само за уикенда: пристигане в петък вечерта и напускане в понеделник сутринта. Но вместо това освободила хотелската стая рано в събота. Бейлинджър подозираше, че е осъзнала, че Озбъри Парк вече не е бил подходящото място, където да избягаш от света в края на седмицата.

Човекът, който бе записал полицейския разпит (почеркът приличаше на мъжки), бе отбелязал, че е показал на детектива картата с резервацията и квитанцията, която Айрис Макензи бе подписала, преди да напусне хотела. Телефонната сметка на стаята й показваше, че в 9,37 часа е говорила с номер, който, както установил детективът, принадлежал на сестра й в Балтимор. Той отбелязал, че седемнайсетгодишният син на сестрата отговорил на телефона и казал на Айрис, че майка му ще се прибере най-рано за обяд. Айрис помолила момчето да й предаде, че ще пристигне в града същата вечер. След това Айрис взела такси до гарата и си купила билет за Балтимор, но никога не се появила там.

„Ужасно сладкодумен детектив!“, помисли си Бейлинджър. Доброволно беше дал прекалено много информация, макар че по правило трябваше да задава въпроси, а не да разкрива подробности.

В хотела нямаха представа какво е могло да се случи с Айрис, след като си е тръгнала, сочеше документът. След това бе отбелязано, че един месец по-късно от Балтимор е пристигнал частен детектив, който задавал същите въпроси. Човекът, резюмирал разпитите, създаваше впечатлението, че е записвал всичко, за да е ясно, че случилото се съвсем не е по вина на хотела.

Бейлинджър усети как пулсът му се ускорява, защото внезапно му хрумна, че документът е написан саморъчно от Карлайл. Съсредоточи се върху буквите, изписани с избеляло, почти червено на цвят мастило. Лъчът на фенерчето му проникваше през крехката пожълтяла хартия и сянката на изписаните букви падаше върху ръката му.

Дали в този почерк нямаше намек за възрастта на автора? Дали не подсказваше някаква несигурност на ръката при изписването на буквите, която се дължеше на схванатите от артрита пръсти на човек, надхвърлил отдавна осемдесетте?

Вини и професорът се върнаха. След като Конклин постави пластмасовото шише в раницата си и затвори ципа, Франк го попита:

— Дневникът на Карлайл на ръка ли беше написан?

— Да, защо?

— Виж дали ти е познат този почерк.

Ярката светлина на миньорските лампи накара професора да присвие очи зад очилата си. Личеше си колко внимателно изучава почерка.

— Да, това е почеркът на Карлайл.

— Нека да погледна и аз — помоли Вини.

Разгледа изреченията, сякаш бяха някаква загадка. След това предаде документа на Рик и Кора.

— Това ме кара да го чувствам малко по-близък — отбеляза Рик. — Ти ни каза, че Карлайл имал… Как точно се изрази? Имал впечатляващо присъствие поради вземането на стероиди и физическите упражнения. Но как е изглеждало лицето му? Ами маниерите му? Привлекателен ли е бил или грозноват, очарователен или надменен?

— Когато бил в разцвета на силите си, го сравнявали с един актьор, любимец на жените. Морскозелените му очи били искрящи, омагьосващи. Хората се чувствали като хипнотизирани от него.

Рик върна на Бейлинджър доклада за изчезналата жена и посочи една пожълтяла страница от вестник.

— При мен е едно от убийствата. Тринайсетгодишното момче, което разбило главата на баща си с бейзболна бухалка, докато той спял. Ударило го е двайсет и два пъти и направо му е размазало мозъка. Случило се е през 1960 година. Името на момчето е Роналд Уитакър. Оказва се, че майката е починала и бащата е блудствал с него в продължение на години. Учителите и съучениците му го описват като меланхолично, тихо и затворено дете.

— Обичайното описание на жертвите на сексуален тормоз — обясни Бейлинджър. — Те са в шок, срамуват се, страх ги е. Не знаят на кого да се доверят и затова не смеят да разговарят с никого, за да не изтърсят случайно какво им причиняват. Насилникът обикновено заплашва да извърши нещо ужасно, ако жертвата издаде какво става. В същото време се опитва да й внуши, че онова, което й се случва, е най-естественото нещо на света. Накрая някои от жертвите имат чувството, че всички са насилници в някакво отношение, че на този свят всеки манипулира другите и че не може да се разчита на никого.