Дейвид Морел - Нарушители

— Ще опитам — каза Вини.

— Не, ти ще го направиш. Ще излезеш оттам! — рече Бейлинджър.

Легнал по корем, Франк стегна мускули и бавно се преобърна.

— Лакътят ми е върху ръба! — каза Вини.

— По-високо — задъхано рече Бейлинджър. — Сега прехвърли и коляното си.

— Не мога…

Изведнъж около тях блеснаха светлините на миньорски лампи и джобни фенерчета.

— Мили боже! — Това беше гласът на Рик.

Той сграбчи ръката на Вини.

„Слава богу“, помисли си Бейлинджър и въздъхна с облекчение.

— Чухме някакви странни звуци по радиотелефона, но не можахме да разберем какво точно става! — извика Кора. — Хукнахме с всички сили насам!

Тя помогна на професора и двамата бавно издърпаха тялото на Бейлинджър.

Секунди по-късно Вини лежеше на пода и целият трепереше.

— Направихме го! Не, ти го направи, Франк Бейлинджър! Благодаря ти. — Вини едва можеше да говори. — Благодаря на всички.

Той се обърна да огледа зейналата дупка и както лежеше по гръб, се изтласка с нозе по-надалеч от нея. Дишаше възбудено, под светлината на фенерчетата се виждаше зачервеното му лице.

Франк продължаваше да лежи на пода, като едва си поемаше дъх. Извади шише с вода от раницата си, отпи голяма глътка и го подаде на Вини.

— Гърлото ми така е пресъхнало, че не знам дали ще мога да преглътна — оплака се Вини, но щом започна да пие, вече не можеше да спре. Пресуши шишето, водата капеше от устата му. — Никога не съм пил нещо толкова вкусно!

— Какво се случи? — Рик предпазливо се приближи до дупката, хващайки протегнатата ръка на Кора, за да има опора, ако подът отново хлътнеше. Насочи фенерчето си към кратера. — Виждам някаква слаба светлина долу.

— Изпуснах си джобното фенерче — каза Вини.

— Подовете са се сринали — рече Рик. — Мебелите накуп са изпопадали най-долу.

Той се наведе и отчупи парче от една строшена дъска. Бавно се отдалечи от дупката и се върна при групата.

— Дървото е меко, пихтиесто. — Приближи го до носа си — Мирише на стар сутерен.

— От гниенето е — обясни професорът. — Покривът трябва да е пробит. Когато вали, водата се процежда надолу по етажите през тези стаи. След като са изминали повече от трийсет години, трябваше само Вини да стъпи там и подпорите да поддадат.

— Може да е за хубаво, че не успяхме да влезем в заключената стая — рече Кора. — Тя се намира точно до тази. Сигурно и нейният под е изгнил.

— Не намерихте ли ключа? — Франк се надигна и бавно се изправи на крака. Ръцете и раменете го боляха.

— Няма ключ — отвърна Кора.

— Ти си много сръчен, полезно е човек да те има наоколо — похвали го Рик. — А разбираш и от ключалки.

Бейлинджър понечи да отвърне скромно, че не е чак такъв спец, но Рик продължи да говори:

— Имаш бързи реакции. Височината не те е уплашила.

— Защото не можех да видя дъното. В юношеските си години доста се занимавах с алпинизъм.

— Аз също. Къде си катерил?

— Уайоминг.

— Западна Дакота ли?

„Защо ли ми задава толкова много въпроси? — помисли си Франк. — Дали не подозира, че не казвам истината?“

— Не е във възможностите ми. Особено ме плаши Големият каньон. Не, всъщност изкарах един курс по оцеляване. Училището се намира в Ландърс, близо до планинската верига Уинд Ривър.

— Извинявайте всички. — Вини с мъка се изправи на крака.

— За какво се извиняваш? — попита Бейлинджър, доволен да смени темата. — Нямаше как да знаеш, че подът е изгнил.

— Исках да кажа…

Светлината от миньорските лампи и фенерчетата разкри едно тъмно и мокро петно върху дънките му, от чатала до глезена — явно се беше изпуснал.

Сконфузен, Вини се стараеше да не гледа към Кора.

— На твое място и аз щях да направя същото — рече професорът.

Вини впери поглед в пода.

— Като говорим за този проблем… — Бейлинджър извади празното шише от раницата си. — При цялото напрежение и на мен щеше да ми се случи същото. Сега ще потърся уединение надолу по коридора.

— Не се отдалечавай много — посъветва го Конклин. — Вече получихме един урок, че не бива да се разделяме. Стой достатъчно наблизо, за да можем да виждаме светлините.

— След като свършиш, може би и аз ще трябва да направя същото — каза Рик.

Бейлинджър взе защитната си каска, намести лампата върху нея и я сложи на главата си. Отиде до началото на коридора, обходи го с лъча на джобното си фенерче и тръгна бавно напред, пробвайки пода с крак. Като подмина една ръждясала врата на асансьор и прашна маса с обвита в паяжини ваза върху нея, той спря в тъмното и закачи фенерчето на колана си. На светлината на миньорската си лампа той разви капачката на шишето и се облекчи в него. Знаеше, че в коридора се разнася звукът от шуртенето, но пет пари не даваше дали другите го чуват.