Дейвид Морел - Нарушители

Конклин разпери ръце.

— Може би за него това не е било минало. Може би бунтовете и напредналата му възраст да са станали причина за нервен срив. А и вероятно си е въобразявал, че хотелът е все още в разцвета си.

— Исусе Христе! — възкликна Вини. Той направи снимка и напусна помещението. — Нека да видим какви други изненади е приготвил.

С поклащащата се лампа върху защитната си каска Вини тръгна надолу по коридора и мина покрай балкона. Стигна до следващата врата и натисна дръжката, явно убеден, че вратата ще се отвори.

Но тя не помръдна и това като че ли го стресна. Картонче с надпис „Не безпокойте“ висеше на нея. Вини я притисна с рамо.

— Защо тази е заключена?

Той я блъсна с все сила и вратата потрепери.

Конклин го възпря:

— Нали знаеш правилата — не разваляме нищо!

— Ами тогава какво направихме с вратата в тунела?

Вини отново напъна с рамо.

— Да приемем, че си прав — каза Конклин, — но все пак вратата в тунела не беше част от времевата схема на мястото. Това, което вършиш, не е правилно.

— Каква ще е разликата, ако я разбия? След две седмици ще съборят всичко!

— Не мога да позволя да се държим като вандали.

— Чудесно, добре. — Вини погледна Бейлинджър. — Ти разбираш от ключалки. Не можеш ли да отвориш тази?

Бейлинджър огледа ключалката, която беше стар модел, с голям отвор. Измъкна ножа от джоба си и увери професора:

— Не се притеснявайте, няма да повредя нищо. — Отвори острието и се опита да го пъхне в пролуката между вратата и касата, за да избута резето. — Има някакво езиче, което ми пречи.

— Не можеш ли да отвориш самата ключалка?

— Ще трябва да намеря някоя закачалка из стаите и да направя кука.

— Няма нужда — каза Кора иззад гърбовете им. Те се обърнаха и всички светлини се насочиха към нея. — Когато стоях зад рецепцията долу, забелязах, че в някои от отделенията за пощата има и ключове.

— Ето това се казва оригинална идея! — изкиска се Рик.

— Какъв е номерът на стаята?

— Четиристотин двайсет и осем.

— Ще сляза долу да донеса ключа.

— Сигурни ли сме, че искаме да направим това? — попита Конклин. — Нашата цел бяха мезонетът и трезорът в апартамента на Даната.

— Щом зад незаключените врати има странни и зловещи неща, искам да знам какво се крие зад една заключена — каза Франк.

— А ние искаме ли? — попита Кора.

— Ако не — обади се Рик, — тогава защо сме тук?

Професорът въздъхна.

— Добре, щом твърдо сте решили. Но ти не бива да ходиш сам, Рик. Това е друго правило, което винаги спазваме. Не изследваме нищо сами.

— Тогава всички да слезем долу — предложи Бейлинджър.

— За мен беше голямо усилие да се изкача по тези стълби. — Възрастният мъж поклати глава. — Опасявам се, че ще ми отнеме цял век да се върна долу и да се изкача пак тук.

— Е, не искаме някой да получи сърдечен удар — рече Вини.

— Аз ще отида с Рик. — Кора отново погледна към вратата на стаята, в която беше куфарът.

— Използвайте портативните си радиотелефони. — Конклин свали своя от колана си. — Настройте единия на прием, а другия — на предаване. Така ще мога да ви чувам кога слизате и кога се качвате. Същевременно ще разговарям с вас, без да натискам бутони през цялото време и да казвам „край“.

Рик и Кора свалиха своите радиотелефони от коланите си.

— Аз съм на предаване — каза Рик.

— А аз — на приемане — отбеляза Кора.

— И ние ще направим същото — рече професорът. — Вини, настрой радиотелефона си на прием. Аз ще съм на предаване.

Рик и Кора отидоха до стълбищната площадка и започнаха да слизат, като миньорските им лампи и джобните им фенерчета образуваха светлинни дъги в мрака.

Бейлинджър чуваше как стъпките им отекват надолу. Същите тези звуци, но някак приглушени, се чуваха и от радиотелефона на Вини.

— Ние сме на третия етаж — отекна гласът на Рик, а след миг сред пращене същият глас се чу и от радиотелефона на Вини.

Стъпките постепенно заглъхваха, докато звуците, идващи от радиотелефона на Вини, си останаха същите.

Бейлинджър надникна през перилата. Слабите светлинки се мяркаха някъде долу под него.

— На втория етаж сме — долетя гласът на Рик.

Франк почти не го виждаше.

— Първи етаж — обади се Рик по радиотелефона. — Тръгваме към фоайето.

Лампата на Вини помръдна. Бейлинджър забеляза, че той се оглеждаше наоколо.

— Хей, в коридора тук има асансьор!

— Прекосяваме фоайето — съобщи Рик. — Може би сега ще е най-добре да отида в балната зала и да изпълня „Лунна река“ на бис.