Дейвид Морел - Нарушители

— Моля те, недей — шеговито се примоли Кора.

— Освен това — каза професорът в своя радиотелефон — за този хотел това не е подходяща музика. Карлайл никога не би позволил да се свири такова нещо тук. Вероятно са свирили „По бреговете на Уобаш“ или „Моето момиче Сал“.

— Знаеш ли, че братът на Тиодор Драйзър е написал и двете? — попита Вини.

— Приближаваме рецепцията — обади се Рик.

— За бога! — възкликна Кора.

— Какво има? — притеснено попита по радиотелефона Конклин.

— Още един плъх. Призлява ми от тези гризачи…

Бейлинджър чу учестеното дишане по радиотелефона на Вини.

— Ние сме при отделенията за пощата. Виждаме метални ключодържатели, на които пише „Хотел Парагон“. Почти във всяко отделение за пощата има ключ. Освен на номер четиристотин двайсет и осем.

— Какво? — объркано попита Вини.

— Няма ключ и за шестстотин и десет — каза Рик.

— Това е апартаментът на Даната — рече Конклин.

— Нито за триста двайсет и осем, петстотин двайсет и осем и шестстотин двайсет и осем.

— Стаите, които са точно под и над тази — каза професорът.

— Почакайте! — долетя гласът на Рик сред пращенето.

— Какво има?

— Чух нещо.

Бейлинджър, Вини и професорът напрегнато се заслушаха.

— Рик? — извика Конклин.

Чу се стържещ звук.

— Още един проклет плъх — прозвуча гласът на Кора. — Струва ми се, че са се събрали тук на конгрес.

— Пълни глупости! — ядоса се Вини.

Бейлинджър предположи, че се притеснява, задето самият той не е отишъл долу с Кора.

— Оглеждаме офиса зад рецепцията — съобщи Рик.

Вини насочи фенерчето към часовника си.

— Вече наближава полунощ. С това темпо няма да успеем да приключим преди изгрев-слънце.

— Няма ключове — каза Рик по радиотелефона си. — Но има шкафове за папки.

В радиотелефона на Бейлинджър се чу стържещ метален звук, явно бяха отворили някое чекмедже.

— Има главно отчети за дневни разходи — каза Рик. — Задачи на персонала, сметки и квитанции…

— В това чекмедже открих папка за резервациите — уведоми Кора. — Празна е. Има и за заетите стаи, но и тя е празна. Ала много от другите папки са изписани догоре: за гостите, които идвали тук всяка година; специалните им желания; предпочитанията им към определени стаи, към цветя, любими храни… Последният гост от тази категория е престанал да идва тук през 1961 година.

— Всичките скучни подробности около управлението на един бизнес — намеси се Рик. — Колко много хартия са хабили, преди да бъдат изобретени компютрите.

— По дяволите, и ние може би хабим толкова хартия, като правим снимки на всичко.

— Те може да се бавят долу цял век! — нетърпеливо се обади Вини. — След като така и така се въртим наоколо, защо да не опитаме да отворим съседната врата?

— Ще трябва да почакаме, докато се върнат — рече професорът.

Но Вини вече бе натиснал дръжката.

— Тази не е заключена.

Вратата изведнъж се разтвори широко. Бейлинджър го наблюдаваше как се взира в тъмнината.

— Както изглежда, прислугата е почистила тази стая. Но мирише на влага.

Вини пристъпи вътре.

И изчезна.

Чу се стържещ звук — Вини пропадна, вдигайки ръце, а фенерчето му отлетя настрани. Той извика, нещо се срина под него.

Бейлинджър се спусна към отворената врата, хвърли се и се приземи по очи до прага на полутъмната стая. От удара защитната му каска издрънча на пода, а лампата й описа страховити кръгове. Той сграбчи раницата на Вини, която се беше закачила на ръба на зейналата в пода дупка.

Вини простена.

Счупените дъски се сринаха. Преди Вини да полети надолу, Бейлинджър се вкопчи още по-здраво в раницата му, макар че тежестта й го повлече към дупката.

— Скръсти ръце на гърдите си! — извика Бейлинджър. — По-здраво! Внимавай раницата да не се измъкне от раменете ти!

Обзет от паника, Вини притисна ръце на гърдите си. Бейлинджър усети, че той трепери.

Нещо се срути с трясък надолу. Лампата на Вини прониза тъмнината в стаята. Подът изглеждаше като прогнил зинал кратер. Трясъкът бе предизвикан от едно пропаднало бюро. Подът отново поддаде и мебелите се сринаха.

Тялото на Франк се плъзна напред.

— Боб, хвани ме за краката! Пропадам!

Чу тежките стъпки на тичащия към него професор. После усети как дебелите му пръсти го стиснаха за глезените и се опитаха да го задържат.

Вини се замята и зарита, опитвайки се отчаяно да намери нещо, на което да стъпи. Друга дъска подаде и отново се чу същият глух, пращящ звук като от разкъсване на картон. Вини внезапно пропадна още по-надолу, придърпвайки и Бейлинджър в тъмната дупка. Разнесе се миризма на влага и плесен.