Дейвид Морел - Призрачни светлини

Уорън си спомни заповедите, които беше дал на Локхарт предишната нощ, когато водачът и овчарката се спуснаха долу, за да се скрият от бурята. „Ако ти се стори, че кучето се държи странно… застреляй го“. Гръмотевичната буря.

„Халоуей наистина ли очаква, че ще повярвам, че една електрическа буря може да извади от строя комуникационните системи в обсерваторията? Това е шибаната Агенция за национална сигурност, не телефонна компания.“

„Сър? Там ли сте, сър? Не ви чувам. Изглежда, системата отново се разпада“.

„Глупости“ — помисли си отвратено Рейли.

Обзе го мрачно предчувствие.

„Може би е започнало там вместо тук“.

— Сержант — каза рязко той.

— Да, сър. — Гласът на Локхарт беше приглушен заради тапите в ушите му.

— Ела с мен.

Те оставиха другите пред уредите за наблюдение и влязоха в подземната зала, където бяха паркирани двата джипа. Въпреки че беше късен следобед, ярките лампи на тавана създаваха впечатление, че в базата винаги е три сутринта.

Полковникът хвърли поглед към камерите, които бяха монтирани във всеки от горните ъгли на залата. Подобни камери вече имаше в залата за наблюдение и навсякъде другаде в обекта. Всичко, което се случваше тук вече се записваше.

„Този път няма да има въпроси без отговори — помисли си той. — Бог е свидетел, че миналия път имаше доста такива“.

— Сержант, сложи една Д4 в раницата си и вземи повечко муниции.

— Неприятности ли очаквате, сър?

— Доколкото си спомням, ти си падаш по мотоциклети.

— Така е, сър. Карах доста като хлапе.

— Когато влязохме, може би си забелязал онзи „Харли Дейвидсън“ в далечния ъгъл.

— Да, сър.

— Държат го тук като транспортно средство за извънредни случаи. В отлично състояние е, качен е на специална стойка, така че гумите му да не докосват бетона и да не се разлагат. Трябва да провериш дали са добре напомпани и дали акумулаторът е зареден. Зад него има бидон с бензин. Тълпата отвън ще забележи, ако се появиш оттук с един от джиповете. Но ако избуташ харлито до портата и го запалиш чак когато излезеш на пътя, съществува реална възможност да тръгнеш, без да привличаш излишно внимание.

— Къде искате да отида, сър?

Рейли му каза.

Локхарт се намръщи.

— Вероятно тревогата ми е неоснователна — продължи полковникът. — Но за всеки случай иди до обсерваторията и се убеди, че всичко е наред. Ето ти ключа за портата. Използвай тази портативна радиостанция. Когато стигнеш там, ме информирай за всичко, което правиш. Стъпка по стъпка.

— Можете да разчитате на мен, сър.

— Скоро трябва да пристигне следващият „Блек Хоук“ с още оборудване. Ако имаш някакви неприятности, ще изпратя мъжете от хеликоптера да ти помогнат.

— Радвам се да го чуя, сър. — Сержантът отдаде чест и тръгна към мотоциклета.

Докато гледаше след него, Рейли си отбеляза наум да инструктира още някого от екипа да застреля немската овчарка, ако кучето прояви признаци на странно поведение.

После вниманието му се насочи към петното на стената, което бе забелязал по-рано, — червенееше се като стара ръжда, но не беше.

Тълпата се раздели неохотно още веднъж, за да направи път на пикапа на Хариет. Пейдж забеляза, че Медрано все още е там и наблюдава как кранът поставя последното бетонно заграждение на мястото му. Стената беше достатъчно висока, за да не се вижда нищо от другата й страна.

— Хариет, бихте ли спрели тук за секунда? — помоли той.

Слезе от колата и отиде при капитана, чиито червени нашивки с емблемата на Магистрална полиция изпъкваха ясно върху горната част на ръкавите на жълто-кафявата му риза.

— Внимавайте. Телевизионният репортер може да е някъде наоколо — предупреди го Медрано. — Ще довършим разпита ви с Тори веднага щом нещата се поуталожат. До средата на седмицата ще сте си тръгнали.

— Добре, чудесно. За съпругата ми е важно да бъде в Сан Антонио не по-късно от вторник сутринта. Междувременно се питах дали не можете да ми дадете малко информация.

Капитанът се втренчи любопитно в него.

— За какво?

— За мъжа, който застреля всички онези хора в четвъртък през нощта. Споменахте, че полицията в Остин е разговаряла с брат му. Така сте научили, че съпругата на стрелеца е починала. — Пейдж не можеше да спре да мисли за заболяването на Тори и за непоносимата мъка, която щеше да изпитва, ако я загуби.

— Точно така.

— Чудех се дали не разполагате с телефонния номер на брата, а ако го нямате, дали не можете да ме свържете с някой остински полицай, който да ми го даде.