Дейвид Морел - Призрачни светлини

— База „Зулу“.

— Тук е „Алфа Контрол“ — каза нетърпелив мъж глас. — Идентифицирайте се.

— Ърл Халоуей. Аз съм от охраната.

— Халоуей — повтори гласът. — Бивш сержант и рейнджър. Сражавал се е в Ирак.

Ърл разпозна твърдия като стомана повелителен тон. Принадлежеше на мъжа, който командваше екипа, пристигнал с хеликоптер вчера следобед. Полковник Рейли.

— Да, сър.

— Добре, бивш сержант Халоуей. — От гласа на Рейли капеше отрова. — От шест часа се опитвам да се свържа с вашата база. Защо, за бога, никой не вдига телефона?

Приливът на адреналин прочисти обърканите мисли на Ърл.

— Сър, снощи имаше гръмотевична буря. — Имаше смътен спомен, че бе чул периодични тътнежи, докато пиеше водка с портокалов сок, вдишваше уханието на канела и танцуваше.

— Знам за проклетата буря. Намирам се само на тридесет километра от теб. И нас ни хвана.

— Добре, сър, бяхме ударени от светкавица. — Вече мислеше по-бързо. — Тя засегна средствата ни за комуникация.

— Казваш ми, че едни от най-добрите учени, работещи за правителството, не са способни да отстранят със съвместни усилия щетите, нанесени от обикновена електрическа буря? Базата е заземена чак до пъкъла. Трудно ми е да повярвам, че една светкавица може да причини каквото и да било.

— Сър, при цялото ми уважение към вас, аз не съм специалист по комуникациите. Само повтарям това, което ми казаха техниците. Допреди малко се мъчиха да отстранят повредата.

— И междувременно никакви данни не са получавани и изпращани до Форт Мийд? — Гласът на полковника стана още по-яростен.

— И аз така разбрах.

— По дяволите, когато всичко това свърши, ще науча кой не си е свършил работата. А сега искам да ме свържеш с контролната зала.

Халоуей усети пристъп на паника.

— Сър, опасявам се, че не мога да направя това.

— Не можеш? Как така не можеш?

— Телефонът, от който говоря, се намира в залата за наблюдение и е единственият, който работи в момента.

От другата страна на линията настъпи тишина. Ърл имаше чувството, че усеща нарастващия гняв на полковника. Внезапно се зарадва, че се намира на безопасно разстояние от него.

— Бивш сержант Халоуей, искам да отидеш в контролната зала и да извикаш на телефона Гордън.

— Сър? Там ли сте, сър? Не ви чувам.

— Как така не ме чуваш?

— Сър?

— По дяволите, аз пък те чувам отлично — отговори Рейли, като постепенно повишаваше глас.

— Сър? Ако все още сте на линия, не ви чувам. Изглежда, системата отново се разпада.

— Сержант, извикайте Гордън на телефона!

— Сър? Сър?

Ърл затвори слушалката и прекъсна връзката.

Втренчи се в пода и се съсредоточи. После излезе в коридора и се върна в контролната зала. Въпреки че се беше нагледал на трупове по време на двете си назначения в районите с най-ожесточени боеве в Ирак, от вонята му се повдигна.

„Трябва да почистя това място — помисли си той. — Не мога да се наслаждавам на музиката, ако стомахът ми се бунтува“.

Това го наведе на още една мисъл.

„Освен това не мога да отбранявам мястото, ако не ми е добре“.

Погледна часовника си и усети хлад, когато видя, че е почти пет часът. Неусетно бяха минали петдесет минути. Сякаш отново е бил в безсъзнание. Времето не течеше нормално.

„Мърдай!“ — подкани се сам.

Наведе се над трупа на Гордън, хвана вкочанените му ръце и започна да го влачи по пода. Изкара го в коридора, подмина залата за наблюдение и го завлече чак до стълбището. Опита се да издърпа тялото по него, но коланът на мъртвеца се закачи за една от металните стълби. Освободи го, но няколко стъпала по-нагоре се закачиха обувките му.

„Така става много бавно“.

Халоуей придърпа Гордън към себе си, докато трупът не застана почти във вертикално положение. Прегърна го с една ръка през гърба, после пъхна другата под коленете — които останаха изпънати, — и го вдигна.

Тежестта го накара да се олюлее.

„По дяволите, как е възможно осемдесет килограма мъртва плът да тежи повече от осемдесет килограма жива плът? — запита се той. — Би трябвало да е обратното, щото нещо липсва“.

Като дишаше тежко, Ърл тръгна нагоре. Ехото от стъпките му беше оглушително заради тежестта, която носеше.

На върха на стълбите се олюля и едва не падна назад. Щом възстанови равновесието си, облегна трупа на металния парапет и отвори първата блиндирана врата.

„Опитах се да се сприятеля с теб, Гордън, но ти не ми позволи. Единственото, което трябваше да направиш, беше да бъдеш пич и да споделиш с мен музиката, но не — ти я искаше само за себе си. Видя ли сега какво стана, като се държиш като копеле?“