Дейвид Морел - Призрачни светлини

— На шейсет километра от тук са — рече Хариет. — Там ще ги намерите. Една от причините да заснемат филма тук беше, че това не е богата на петрол земя и няма кладенци, които да развалят илюзията, че Тексас изглеждал по същия начин, по който е изглеждал преди сто години, когато е започнал петролният бум. — Тя направи пауза. — Казах, че не са използвали компютърни ефекти, но това не означава, че не са приложили някой и друг филмов трик. Ако заобиколите къщата, ще видите какво имам предвид.

Обзети от любопитство, Дан и Тори го направиха. Щом зави зад ъгъла, Пейдж зяпна. Зад него нямаше нищо друго, освен още трева.

— Няма никаква къща! — възкликна удивено Тори.

— Построили са само фасадата. — Той не можа да скрие изненадата си. — А във филма изглеждаше съвсем истинска.

— Трябва да го видиш, за да повярваш — каза им възрастната жена. — Но това, което виждаш, невинаги е истинско.

„Като сепиите“ — помисли си Дан.

— Намеквате, че със светлините е същото?

— Окото на зрителя — отговори Хариет. — Понякога виждаме това, което искаме да видим, понякога виждаме каквото трябва да видим, а понякога онова, което не трябва да виждаме.

— Не разбирам.

— Много от жителите на този град са били статисти в масовите сцени в „Рождено право“. Разпитайте наоколо и ще чуете най-различни истории за времето, когато по улиците на Ростов са се разхождали филмови звезди.

— Това какво общо има със светлините? — попита Тори.

— Звездите са живели тук, в града, близо три месеца. Тогава Ростов е бил още по-малък от сега и всичко, което са правели, е било публично достояние, не че е имало нещо особено шокиращо. Градът предлагал толкова малко забавления, че филмовият екип — в това число и актьорите — играел бейзбол всяка неделя следобед срещу един местен отбор. Хората канели актьорите на барбекю. Всяка вечер режисьорът изкарвал на открито един прожекционен екран и показвал сцените, които бил заснел преди няколко дни. Знаете ли, че по онова време и трите филмови звезди са били едва по на двадесет и три години?

— Двадесет и три? — повтори като ехо Тори. — Но те изглеждат като четиридесет или петдесетгодишни през половината от филма!

— Режисьорът е имал две алтернативи: да наеме четиридесетгодишни актьори и да използва грим, за да изяждат по-млади в началото на филма, или да наеме млади актьори и да използва грим, за да ги състари. Славата на Дийкън, Пейджънт и Ривърс го накарала да избере по-младите. Но играта и гримът са толкова блестящи, че сте повярвали на онова, което сте видели на екрана.

— Още илюзии — обади се Пейдж. — Добре, схванах.

— Нямах това предвид обаче — продължи Хариет. — Дийкън се е снимал само в три филма. Първо е изиграл ролята на по-малкия брат в семейство, което притежава риболовно корабче в Северна Калифорния.

— „Блудният син“ — каза Тори.

Хариет кимна.

— После в онзи филм за улични банди — „Бунтът на Тридесет и втора улица“. И накрая в „Рождено право“. Снимал се е в трите филма един след друг, но е загинал при автомобилна катастрофа, преди да пуснат по кината който и да е от тях. И никога не е разбрал каква голяма звезда е станал.

— Знаех, че е умрял млад, но нямах представа, че е било преди излизането на филмите му — заяви Дан.

— Каква загуба — промълви Тори. Нещо в гласа й го накара да се запита дали не се е сетила за собствената си болест. — Като си помисля за всички онези страхотни филми, които е можел да направи…

— Феновете му обаче били убедени, че не е загинал в автомобилната катастрофа — продължи възрастната жена.

— Вярвали, че е бил обезобразен и че се е скрил от обществото, за да не шокира хората и да не съсипе онова, което е оставил след себе си.

Тя направи многозначителна пауза.

— Дийкън бил непослушно фермерско момче от Оклахома. Майка му избягала с работника, когото били наели. Баща му бил суров и мрачен като бащата в „Блудният син“. Като тийнейджър бил толкова буен, че го обвинили в кражбата на кола и едва не го изпратили в поправително училище. Когато бил в гимназията, един учител го запалил да играе в училищни пиеси. На Дийкън му харесало до такава степен, че се хванал да работи почасово на няколко места, събрал сто долара и отишъл на стоп в Ню Йорк, където убедил Лий Страсбърг да го пусне на прослушване и му позволили да се запише на курсове в „Актърс Студио“.

Хората обичат да забравят, че в началото на кариерата си Дийкън е получил малки роли в два-три филма, но нито една от тях не е била впечатляваща. Изиграл е второстепенни роли и в множество телевизионни пиеси на живо, но и те не са привлекли вниманието на публиката, при това с основание. Въпреки че е бил ученик на Страсбърг, Дийкън е бил ужасен актьор. Непохватен, отегчителен и муден. Ако не е бил толкова привлекателен, навярно никога нямало да го наемат.