Дейвид Морел - Призрачни светлини

— И без това не можем да си я позволим — каза жената. — Бензинът и храната са толкова скъпи. Следващата седмица трябва да платим детската градина на Боби и…

— Хей, не виждаме изгодни сделки като тази всеки ден. Ще я платим с една от кредитните карти.

Дан погледна към другия край на магазина и видя възрастна жена с къса бяла коса и кожен елек: Хариет Уорд. Когато двамата с Тори се приближиха до нея, тя разговаряше с една двойка за дървен шкаф с големи железни дръжки на вратичките.

— Намерих го в едно мексиканско село. Направен е от мескит 13 13 Северноамериканско дърво, от което се добива каучук. — Б.пр. , който е твърд почти колкото тези метални дръжки.

Тя забеляза Пейдж и жена му и им кимна. Пет минути по-късно дойде при тях.

— Никога не съм имала толкова много клиенти по едно и също време — съобщи им Хариет.

— Най-накрая нещо положително в цялата история — каза Тори.

— Всички искат двадесет процента отстъпка и безплатна доставка. Една клиентка се опита да купи старинните абажури и се разстрои, когато й казах, че ми трябват. Друга пък се разстрои, когато й казах, че нямам обществена тоалетна. И се развика, когато отказах да я пусна в апартамента си, за да ползва моята. Радвам се за бизнеса, но бях забравила колко е трудно понякога да работиш с хора.

Една жена се приближи до тях. Имаше буйна руса коса и носеше натруфен костюм, с който изглеждаше като кънтри певица.

— Джанис, благодаря, че дойде да ми помогнеш — каза й Хариет.

— Няма проблеми. — Жената се засмя и разлюля демонстративно украсената си с пайети зелена пола. — Реших да облека нещо, което туристите от другите щати да запомнят. Щом се приберат вкъщи, ще разказват, че тук всички се обличаме като в онези уестърни, в които всички пеят, когато не стрелят по лошите.

— Мислиш ли, че двете с Вив можете да поемете магазина за малко?

— Разбира се. Знаем какво да правим.

— Само не продавайте абажурите.

Джанис се засмя на думите й, които помисли за шега, и отиде да обслужи един нов клиент.

Хариет преведе Дан и Тори през вратата в дъното на магазина и щом се озоваха в оскъдно мебелираната й всекидневна, заключи вратата, затвори очи и си пое дълбоко дъх. Когато най-накрая отвори очи, каза:

— Дошли сте, за да говорим за случилото се снощи нали?

— Ако сте прекалено заета, можем да дойдем по-късно — предложи й Тори.

— Не. Елате с мен, искам да ви покажа нещо.

Пикапът на Хариет потегли по вече познатия маршрут.

— Водите ни към наблюдателната платформа? — попита Пейдж. Той седеше до вратата на пасажерската седалка, а Тори — до него.

— Отвъд нея — отговори възрастната жена.

На двата банкета пред тях бяха паркирани още повече коли. Имаше и няколко камиона с полуремаркета, натоварени с бетонни заграждения. Един кран вдигаше загражденията и ги нареждаше в редица покрай входа на зоната за наблюдение, като по този начин образуваше висока стена. Работата надзираваха двама мъже в костюми. Строителните им каски бяха в контраст с каубойските шапки на Медрано и патрулния полицай до него.

— Изглежда, затварят мястото — рече Хариет. — Ако са умни, ще съборят наблюдателната платформа барабар с историческия паметник и ще натоварят преносимите тоалетни на онези камиони. Никога не съм одобрявала това, което направиха местните власти. Светлините не трябва да бъдат туристическа атракция. Не ми пука, че туристите подпомагат бизнеса в града. Светлините трябва да се пазят в тайна. Нека хората ги намират сами, ако им е писано.

— Ако им е писано? — повтори въпросително Тори.

— Смятате ли, че тези хора заслужават да видят светлините? Повечето не успяват. А другите не могат да оценят това, което имат късмета да видят. — В гласа й се прокрадна някаква нотка, каквато Дан не беше чувал до този момент.

Пътят беше задръстен от хора, които се оплакваха от високата барикада. Хариет се принуди да спре пикапа.

— Пречите на движението! — чу Пейдж да вика Медрано.

Тълпата се раздели неохотно.

Възрастната жена подкара отново пикапа и подмина паркираните коли. Отвъд оградата от бодлива тел полето, обрасло с рядка трева, се простираше и в двете посоки. След осем километра тя зави наляво към една порта в оградата. Дан слезе, отвори портата и изчака пикапа да мине, после я залости.

Сега пътуваха по черен път. Горещото слънце беше пресушило локвите от снощната буря. Под гумите им се вдигаха облачета прах. Тревистото море се простираше чак до далечните планини — обширен район, който беше толкова равен и лишен от дървета, че единствено пасящият добитък нарушаваше еднообразието на пейзажа.