Дейвид Морел - Призрачни светлини

Те го изпратиха с поглед, после насочиха вниманието си към Костиган.

— Наистина ли се чувствате по-добре? — попита го Тори.

— Главоболието ми е по-слабо. От вените ми вече не стърчат онези проклети игли. И докторът най-накрая смени диетата ми от бульон и желе. — Началникът посочи подутата устна на Пейдж. — Май и вие сте сред хората, които са пострадали снощи.

— Беше голям хаос. Мога ли да ви задам един въпрос?

— Питайте. — Гласът на Костиган увисна във въздуха сякаш се канеше да добави „но аз мога да не ви отговоря“.

— Мъжът, който е застрелял баща ви…

Присвитите от болка очи на началника се фокусираха за миг върху миналото.

— Какво за него?

— Казахте, че е дошъл в Ростов няколко месеца преди това.

— Загубил работата си във Форт Уърт, когато фабриката, в която работел, се преместила в Мексико. Не успял да си намери друга работа. Тук имал някакъв роднина, който му намерил място в оборите за добитък.

— Освен това ми казахте, че е бил пияница и че се биел по баровете. Жена му ходела със закопчана яка и блуза с дълъг ръкав дори през лятото, за да прикрива синините си.

— Точно така.

— Ако бях на ваше място, предвид това, което се е случило с баща ви, щях да разгледам случая от всички страни. Щях да отида до Форт Уърт и да поговоря с хората, които са познавали мъжа, когато семейството му е живеело там. Открихте ли дали поведението му се е променило, след като е дошъл в Ростов?

Костиган остана втренчен в него за момент.

— Да, вие сте добър полицай.

— Знаете не по-зле от мен, че най-важното е да бъдат зададени правилните въпроси.

Началникът кимна.

— Поразпитах тук-там. Поведението на съпруга определено се е влошило след пристигането му. Бил е избухлив, особено когато е пиел, но тук нещата са ескалирали. Хората, които го познаваха от Форт Уърт, смятаха, че се е вкиснал, защото е бил принуден да напусне годния град и да заживее насред нищото.

— А вие бяхте ли на същото мнение?

— Аз имах друга теория.

— И това е истинската причина, поради която ме накарахте да оставя пистолета си в куфара, когато тръгнахме към наблюдателната платформа, за да разбера какво прави там жена ми, прав ли съм?

— Прав сте.

— За какво става дума? — попита неразбиращо Тори.

Костиган я погледна.

— Хората харесват моментално това място или го намразват от пръв поглед. Видяхте го сами в четвъртък вечер. Някои слизаха от колите си и виждаха светлините, а други нямаха търпение да се върнат на пътя. Имаше и такива, които се ядосваха, защото не виждаха онова, което твърдяха, че виждат другите. Като полюсите на магнита, които се отблъскват също толкова силно, колкото се и привличат.

— Мъжът, който е застрелял баща ви, ходил ли е там да гледа светлините? — попита го Дан.

— Направил е няколко опита да ги види. Накрая е решил, че хората, които са му казали за тях, са се пошегували с него.

— И вие се опасявахте, че ако аз не видя светлините, ще се ядосам също като мъжа, който е убил баща ви.

— Да.

— Защо не ми го казахте?

— Нямаше да разберете какво имам предвид. Как бих могъл да ви обясня подобно нещо? Казах ви го и по телефона — трябваше да ги видите със собствените си очи.

— Или да не ги видя — добави Пейдж.

Началникът махна безсилно с ръка.

— Няма как да предвидя кой ще види светлините и кой няма да ги види, нито как ще му въздействат те. Дори онези, които не ги виждат… — Той потърка бинтованото си чело. — Смятате ли, че е възможно да почувствате светлините, без да ги видите в действителност?

— Вчера ни казахте, че са мираж, предизвикан от температурна инверсия — напомни му Тори.

— Да, така е.

— Но сега, изглежда, ги смятате за нещо много повече.

— Температурна инверсия. Аха. Това е разумното обяснение. Но за над двадесетгодишната си служба като полицай съм научил едно нещо и то е, че хората не са разумни.

Антикварният магазин на Хариет Уорд беше претъпкан с туристи. След блясъка на следобедното слънце сенчестият му интериор се стори уютен на Пейдж. Той забеляза, че един мъж е свалил една от старинните пушки, които бе видял предишната вечер на стената. Мъжът дръпна затвора на старото оръжие и насочи дулото към тавана.

— Досущ като пушката, която Джеймс Стюарт използваше в онзи уестърн — рече той на спътницата си. — „Уинчестър“ от 73-та. Трудно е да си представи човек, че са я произвели непосредствено след Гражданската война. За колко я продават? Две хиляди и осемстотин долара? Боже мой, та това си е пладнешки обир!