Дейвид Морел - Призрачни светлини

— Собствено разследване ли провеждате?

Дан не можа да прецени по тона му дали е недоволен.

— Има нещо, което искам да го питам.

— Надявам се, не разправяте наляво и надясно, че сте полицай, който има правомощия тук, в Ростов. — Да, Медрано определено беше недоволен.

— Знам правилата — успокои го Пейдж. — Но докато се държа като най-обикновен заинтересуван гражданин, не виждам проблем.

— А защо, за бога, си мислите, че онзи ще иска да разговаря с вас — съпруга на жената, която е застреляла брат му?

— Не е нужно да научава този факт. Но дори и да го научи, няма нищо лошо в това да му поднеса съболезнованията си.

Капитанът все още изглеждаше скептично настроен.

— Какво искате да го питате? Може остинската полиция да го попита вместо вас.

— А защо не вие или началник Костиган?

Медрано го изгледа и въздъхна.

— Защо имам чувството, че тази идея се върти в главата ви от самото начало?

— Господин Мълан, аз съм капитан Медрано от Тексаската магистрална полиция.

Микрофонът се намираше на масичката до болничното легло на Костиган.

— А аз съм Роджър Костиган, началникът на полицията в Ростов. — Въпреки раните дрезгавият му глас беше достатъчно силен, за да се чува по микрофона. — Това е градът до мястото, където…

— Знам къде се намира Ростов — каза слабият мъжки глас от слушалката.

Пейдж и Тори слушаха от далечния край на леглото.

— Благодаря, че се съгласихте да отделите малко време, за да поговорите с нас — продължи Медрано. — Много съжалявам, че ви безпокоя.

— Съдебният ви лекар още не ми е предал тялото на Ед — каза гневно гласът. — Дори не знам за кога да насроча погребението.

— Това е недопустимо — отвърна капитанът. — Ще имам грижата.

— Това, което Ед е направил, е толкова ужасно, че още не мога да го повярвам. Въпреки всичко той ми е брат. Майка и татко вече не са сред живите. Аз съм човекът, който трябва да се погрижи той да получи подобаващо погребение. Обзалагам се, че роднините на хората, които е застрелял, ще кажат, че не заслужава такова, но все пак ми е брат.

— Отдавна се научих да не съдя хората — обади се Костиган.

Дан знаеше, че лъже. Повечето полицаи очакваха най-лошото от хората.

— За какво искате да говорим? — попита уморено гласът. — Казах на остинската полиция всичко, което знаех.

— Има някои неясноти, които искаме да изясним ще се опитаме да го направим възможно най-бързо. След като съпругата на брат ви почина…

— От рак. Беше толкова нечестно, мамка му. Ан беше като светица, винаги помагаше на хората. Тя беше една от най-милите, най-благородните личности, които познавам. Всички обичаха да се шегуват с Ед, като му казваха, че не я заслужава. Защо серийните убийци не умират от рак? Защо винаги трябва да е някой добър и благопристоен човек?

При споменаването на думата „рак“ Пейдж трепна вътрешно. До този момент не знаеше от какво е починала съпругата на Мълан. Той погледна към Тори. Жена му беше пребледняла.

— Казахте, че преди съпругата му да почине, брат ви не е бил религиозен — продължи Медрано.

— Не беше стъпвал в църква, откакто нашите родители ни водеха като деца — отговори гласът.

— Но след като е видял светлините…

— В което аз все още не вярвам. Ако ви интересува мнението ми, хората или си правят майтап, или имат халюцинации. Аз не ги видях, а повярвайте ми, опитах. Но Ед…

Дан написа бързо нещо на лист хартия.

Капитанът го прочете.

— Може би скръбта на брат ви го е накарала да си мисли, че е видял светлините. Смятате ли, че това е възможно?

— Звучи точно толкова логично, колкото и всички други обяснения. Аз, разбира се, нямах никаква представа, че Ед се е връщал толкова много пъти в… — как му викаха? — зоната за наблюдение. На мен един път ми беше предостатъчен. Трябваше да го накарам да отиде на психиатър, вместо да го вземам на тази проклета екскурзия.

— И след този случай той започна да колекционира религиозни картини и статуетки? — намеси се Костиган.

Гласът внезапно стана гневен.

— Ед не ме пускаше в апартамента си. Винаги се срещахме в моята къща, в парка, в ресторант или някъде другаде. Нямах никаква представа за тази негова мания, преди да се свържат с мен от полицията.

— Говорил ли ви е някога за Бог?

— През цялото време. Навярно защото Ан му липсваме толкова много, че беше решил да повярва в рая, за да се убеди, че тя е на по-добро място и че един ден той ще се присъедини към нея. Ед смърдеше.