Дейвид Морел - Призрачни светлини

Той задърпа вкочаненото тяло към втората блиндирана врата. Отстрани движението им приличаше на танц. Облегна трупа на стената, отвори вратата и примигна заслепен от ярката слънчева светлина.

След вонята на толкова мъртви тела вятърът му се стори божествен.

„Зад радиотелескопите има ивица земя, която никой не може да види“ — рече си Халоуей.

Той наклони Гордън и започна да го влачи натам. Но само след миг спря и се прокле заради глупостта си.

„Използвай проклетия камион“.

Както обикновено, той стоеше паркиран до наклонената хоризонтално антена. Ключът за запалване се държеше в кабината. Камионът беше защитен от три огради — едната, от които бе от бодлива тел, а по другата течеше ток, — и шансът някой да го открадне клонеше към нулата.

Ърл хукна под жестокото слънце към камиона и усети, че се запъхтява още повече.

Радиотелескопите се извисиха над него, кацнали на подобните си на крака метални греди. Всеки от сферичните им рефлектори беше блестящобял и се издигаше на осемнадесет метра над земята. Те се простираха в редица, дълга осемстотин метра, и докато бързаше покрай тях, Халоуей се почувства като джудже.

Нищожен.

Застрашен…

Когато стигна до камиона, ризата му вече беше мокра от пот. Той се навря в кабината и както можеше да се очаква, ключът за запалване беше в стартера. Ърл го завъртя, но двигателят само изхърка.

„Акумулаторът е почти празен!“

Той завъртя отново ключа. Двигателят реагира още по-слабо.

„Хайде! Хайде!“

Внезапно моторът изрева и заработи. Халоуей извика победоносно, включи на скорост и направи полукръг. Камионът се понесе бавно към бетонната сграда, като бълваше облак дим. Като стигна там, пазачът скочи на земята, вдигна Гордън и усети как сърцето му се разтуптя бясно от усилието да натовари трупа в каросерията.

„Сега разполагам с конкретен план. С другите трупове ще е по-лесно. Трябва да приключа, преди да е започва музиката“.

Ърл се намръщи.

„Или преди полковникът да реши да направи изненадваща проверка“.

Той погледна отново часовника си и зяпна. Вече беше почти шест без двадесет. Бяха минали четиридесет минути, а можеше да се закълне, че не са били повече от двадесет. Набра кода за достъп на електронното табло отвори тежката метална врата и посегна към вътрешната.

„Трябва да взема карабините и всички муниции, които успея да намеря. Ще имам нужда и от гранати. Това място е проектирано да издържи на масирана атака. Ако Рейли се появи и се опита да влезе, ще се разкайва горчиво, че не ме е оставил на мира.

Единственото, което искам, е да слушам на спокойствие музиката“.

Халоуей се втурна надолу по металните стъпала и докато се бореше с нов пристъп на гадене, осъзна, че трябва да погребе телата, а не просто да ги стовари някъде. В противен случай над тях можеха да се съберат лешояди и да привлекат нечие внимание. Трябваше да е напълно сигурен, че полковникът няма да заподозре какво е станало тук.

„Багерът — сети се Ърл. — Изоставиха го, след като изкопаха ров за ново заграждение. Ще изкопая с него дупката. Чудесно. Всичко ще се нареди“.

— Сър? Ако все още сте на линията, не ви чувам. Изглежда, системата отново се разпада.

— Сержант, извикай Гордън на телефона!

— Сър? Сър?

Връзката прекъсна.

Рейли остави намръщено телефона. По време на разговора гласът на Халоуей бе звучал толкова приглушено, че полковникът бе поел риска да махне тапата от дясното си ухо и да притисне здраво слушалката към него.

Той върна тапата в ухото си.

Видя, че хората му са заели местата си пред новата апаратура, която бяха инсталирали. Десетки електронни уреди примигваха и светеха — новите компоненти бяха свързани към старите. На част от компютърните екрани виждаше визуалният еквивалент на статичния шум, който се чуваше от някои от радиоприемниците.

Камери, скрити сред руините на хангарите на повърхността, предаваха увеличени изображения на случващото се в околността. Полковникът видя как един кран поставяше последното бетонно заграждение до наблюдателната платформа, докато недоволната тълпа постоянно нарастваше, а служителите от Магистрална полиция следяха за евентуални размирици.

„Също като в онези райони на Ирак, където само стените пречеха на сунитите и шиитите да започнат да се избиват“ — помисли си той.

На друг телевизионен монитор видя водача и немската овчарка, които патрулираха край оградата близо до зоната за наблюдение, в случай че някой от тълпата се опита да заобиколи барикадата и да се покатери по загражденията на въздушната база, за да види светлините от там. Няколко цивилни граждани минаха край тях, но кучето изглеждаше толкова свирепо, че никой не се престраши да предприеме някакви действия.