Дейвид Морел - Призрачни светлини

Полицейският началник се поизправи в леглото си.

— Смърдеше?

— Не се къпеше. Казваше, че топлата вода била твърде хубава и го карала да се чувства виновен. И ядеше само храни, които ненавиждаше — репи, брюкселско зеле и свински крачета. Спеше на пода. Беше настроил един будилник да го буди на всеки два часа. Казваше, че Ан е страдала толкова много, та нямал право да се наслаждава на нищо. Твърдеше, че ако направи нещо, което ще го накара да се почувства по-добре, ще излезе, че никога не я е обичал истински. Смяташе, че може да докаже колко силна е била любовта му само като се самоизмъчва. Боже, нямате представа колко много ми се иска да го бях завел на психиатър.

Медрано погледна към Пейдж, сякаш искаше да разбере дали има други въпроси.

Натъжен от чутото, Дан поклати отрицателно глава.

— Благодаря ви за помощта, господин Мълан. Съжаляваме, ако сме ви притеснили. Ще говоря със съдебния лекар да освободи останките на брат ви.

— Готов съм на всичко, само и само този кошмар да приключи. Но не разбирам как нещата, които ви разказах, могат да ви бъдат от полза. И тримата знаем, че брат ми е застрелял онези хора. Не е като да се чудим кой го е извършил.

— Работата е там, че искаме да разберем защо го е направил.

— В това също няма никаква загадка.

— Какво имате предвид?

— Полудял е от скръб.

— Сигурно сте прав — обади се Костиган. — Благодаря още веднъж за помощта ви. — Той изключи микрофона.

В продължение на няколко минути всички останаха мълчаливи. Единствените звуци, които нарушаваха тишината, идваха от коридора — стъпки, приглушени гласове, шум от колелата на носилка.

— Е, разбрахте ли нещо от всичко това? — попита Медрано накрая Пейдж.

Тори също се обърна към него с въпросително изражение.

— „Не виждате ли колко са зли?“ — попита Дан.

Останалите трима се намръщиха изненадано, сякаш се страхуваха, че е изгубил ума си.

— Това е първото нещо, което изкрещя Мълан в четвъртък през нощта.

Когато разбраха какво има предвид, на лицата им се изписа облекчение.

— После извика на тълпата: „Не разбирате ли какво правят с вас? Не разбирате ли, че всички ще се озовете в ада?“ И започна да стреля по светлините, като крещеше: „Вървете обратно в ада, откъдето сте дошли!“. А миг преди да открие огън по хората, изрева: „Вие всички сте прокълнати!“.

— Бълнуването на човек, който наскоро е станал религиозен фанатик — рече началникът на полицията.

— Но светлините не са били причината Мълан да стане религиозен фанатик — продължи Дан. — Чухте какво каза брат му. Едуард внезапно е изпитал нужда да повярва в бог и в рая, за да се самоубеди, че съпругата му е на по-добро място и че един ден отново ще бъдат заедно. Светлините обаче са му причинили нещо, което го е вбесило.

Тори изглеждаше точно толкова озадачена, колкото Костиган и капитана.

— Те са го изкушили — обясни Пейдж. — Били са толкова очарователни, че се е почувствал добре за пръв път, откакто е починала жена му. Изпълнили са го със задоволство. Затова е продължил да се връща отново и отново при тях — защото светлините са били като наркотик. Той се е борел с въздействието им. Купувал е все повече религиозни статуи и картини. Опитал се е да живее като монах и да се самонакаже, за да докаже пред себе си, че обича жена си, че е достоен да се присъедини към нея… но не е можел да спре да мисли за светлините. Те са били удоволствие, за което непрекъснато е копнеел. Вбесили са го, защото са му показали колко е слаб. Никога няма да разберем дали наистина е вярвал, че може да ги унищожи с куршуми. Може би просто се е нуждаел от мишена, върху която да излее гнева си.

— А после си е избрал по-близки мишени — обади се Медрано, който започваше да разбира. — Мишени, които може да свали.

Дан кимна утвърдително.

— Точно така. Решил е, че светлините са зли и че всички, които им се радват, са зли като тях.

— Със сигурност не сте си хвърлили парите на вятъра с онези курсове по психология — каза Костиган.

Пейдж усети, че бузите му поруменяват.

— Това е само теория.

— Теория, която не може да бъде проверена.

— Ето ви и друга теория — рече неочаквано той.

Те го изгледаха очаквателно. Изражението на Тори беше такова, сякаш го виждаше за пръв път.

— Ако приемем, че светлините са истински…

— Доста смело предположение — рече капитанът. — Вече ви казах, че никога не съм ги виждал, а не е като да не съм се опитвал.

— Не съм изненадан.

— Тоест?