Дейвид Морел - Призрачни светлини

— Ако съм прав — каза Дан, — светлините засилват индивидуалните черти на хората, които се опитват да ги видят. Като полицай, вие сте професионален скептик. И скептицизмът ви е бил засилен още повече от тях. Твърде предпазлив сте, за да ги видите.

Пейдж се обърна към началника на полицията.

— Мъжът, застрелял баща ви, е бил побойник и алкохолик. Казахте ми, че след като е дошъл тук, пороците му са ескалирали. Една от теориите ви беше, че той се е чувствал унизен, защото е загубил работата си във Форт Уърт и е трябвало да се премести в малък град. И това унижение е подхранило гнева му. Но аз не мисля така. Колкото повече време прекарвам в Ростов и колкото повече неща научавам от хората, с които разговарям, толкова повече си мисля, че светлините отразяват вътрешния ни свят. И засилват личността ни. Хариет Уорд казва, че Джеймс Дийкън е бил обсебен от светлините, докато е снимал „Рождено право“ в Ростов. Те са увеличили желанието му да бъде голям актьор до такава степен, че когато според сценария е трябвало да остарее, той действително се е състарил.

— Но, както сам казахте, това означава, че светлините са истински — отбеляза Медрано.

— Теорията ми действа дори и да не са истински. При определени обстоятелства хората, които имат нужда да видят светлините, ще повярват, че наистина ги виждат. И ще прехвърлят индивидуалните си черти върху това, което си представят. Резултатът ще бъде същият.

— Убиецът на баща ми не е успял да ги види нито веднъж — обади се Костиган.

— И това го е разярило — отговори му Дан. — Предишния път, когато бяхме тук с Тори, вие се чудехте дали хората не могат да бъдат повлияни от светлините, дори и да не ги виждат. Може би работата не е в светлините. Може би е достатъчно да стоиш сам в мрака насред нищото. Индивидуалните черти на хората се изострят.

— Аз ги видях — каза началникът на полицията от болничното си легло.

Те го погледнаха изненадано.

— В деня на погребението на баща ми. След като си тръгнах от гробището, отидох с колата до зоната за наблюдение. Исках да бъда сам, а никой не ходеше там денем. Седях в патрулната кола на баща ми и размишлявах за случилото се с него. По онова време работех в полицията в Далас. Градският съвет на Ростов ме помоли да заместя баща си и да стана новият полицейски началник, но аз не бях сигурен дали искам да продължа да бъда полицай, защото хората са толкова разочароващи и много от тях не заслужават да им се помага. Постепенно си дадох сметка, че съм седял в колата цял следобед и че слънцето е взело да залязва.

Започнаха да спират коли. От тях излизаха хора и чакаха да се стъмни достатъчно, за да се помъчат да видят светлините. Останах на мястото си. После мракът се спусна и няколко души взеха да сочат към хоризонта. Погледнах в същата посока и, бога ми, светлините бяха там. Не можех да повярвам. И друг път бях идвал нощем на същото място, но никога не ги бях виждал, а сега, съвсем внезапно, ето ги и тях. Танцуваха, рееха се, блестяха и се сливаха. Цветовете им ми подействаха успокоително.

Седях в колата и се усмихвах, а после сигурно съм задрямал, защото следващото нещо, което си спомням, е, че се събудих от звука на радиостанцията. Беше заместникът на баща ми. Имаше сбиване в един бар и той се нуждаеше от помощ. Не ме беше потърсил по-рано заради погребението, а сега се извиняваше, че ме вика за подкрепление. Погледнах към тъмния хоризонт, където бях видял светлините, но те бяха изчезнали. Казах на заместника, че идвам. Не знам дали светлините ми въздействаха по някакъв начин, но през онази нощ реших, че ще стана полицейски началник на Ростов. После ходих на няколко пъти в зоната за наблюдение, за да видя дали няма да хвана някоя банда хлапета с фенери, които си правят шега с хората, — единственото разумно обяснение за съществуването на светлините, — но така и не хванах никого, нито пък ги видях отново. Все още не съм сигурен дали са били истински. Може би, както казвате, съм имал нуждата да ги видя.

— Да, нуждата — повтори Пейдж, като се стараеше да не гледа към Тори. — Някои хора изпитват нужда да помагат на другите. Някои изпитват нужда да мразят. А има и такива, които изпитват нужда да запълнят празнотата, която усещат.

— Още една теория — намеси се капитанът. — Но как ще я докажете?

— Довечера ще направя всичко възможно да сторя това.

— Как?

— Искам да се приближа до светлините. — Разбра по израженията на Костиган и Медрано, че не им харесва това, което чуват. — Не се притеснявайте. Няма да ви създам допълнителни проблеми.