Дейвид Морел - Призрачни светлини

— Тогава вече няма нужда да ми отдаваш чест.

— Вкоренен навик, сър.

— Да, така е. В случай че те интересува, тези стихове са от английския поет Томас Тикъл, живял през XIII век.

— Боя се, че никога не съм чувал за него, сър.

— Никой не е. Следващите поколения не са били благоразположени към него. — „Но към мен ще бъдат“, помисли си Рейли. — Изглеждаш притеснен, Ърл. Нещо не е наред ли?

— Просто ме мъчи главоболие, сър. Нищо особено. Изпих един аспирин. Скоро ще ми мине.

Но напрегнатото изражение на лицето му подсказа на полковника, че болката въобще не намалява.

Прекъсна ги вторият хеликоптер, който прелетя с бръмчене над оградите и се приземи на мястото на първия. Когато прахта се слегна, от него слязоха водачът на кучето и немската овчарка. Стоейки настрана от кучето, екипът побърза да разтовари дървените сандъци.

— Ърл — каза Уорън.

— Да, сър?

— Когато се обадих по радиостанцията, дадох нареждане двата джипа в подземния гараж да бъдат готови за тръгване.

— Погрижихме се за тях, сър — отговори Халоуей. — Те чакат отзад.

— Тогава единственото, което ни трябва, е да ни дадеш ключовете.

Пазачът се поколеба.

— Може би ще искате първо да влезете вътре, сър.

— О? — Полковникът се намръщи. — И защо е нужно да го правя?

— Има нещо, което трябва да научите. — Охранителят като че ли изпита още по-голяма болка. — Ако не се лъжа, сър, вие сте тук заради музиката.

— Музиката ли? — попита изненадано Рейли. — Ти знаеш за нея? — „Колко ли зле охраняват тук?“, запита се той.

— Снощи я чух, сър.

— Чул си я?

— Малко след това вие се свързахте с нас, за да ни кажете, че идвате, затова предположих, че има връзка. Радиотелескопът, който е насочен към Ростов.

— Изясни какво имаш предвид, Халоуей.

— Предполагам, че той е насочен към източника на музиката.

Полковникът беше смаян. Това бе един от най-секретните военни проекти, а този бивш армейски сержант говореше за него, сякаш беше нещо всеизвестно.

Помъчи се да прикрие колко е раздразнен.

— Добре, Ърл, покажи ми това, което смяташ, че трябва да видя.

Оставяйки екипа отвън да подготвя джиповете, Рейли последва охранителя в малката бетонна постройка. След като преминаха през две блиндирани врати, те слязоха по кънтящо метално стълбище в ярко осветеното подземие със студен филтриран въздух.

Когато влязоха в наблюдателната зала, Уорън чу глас, за който първоначално предположи, че е на друг охранител. Ала после погледна многобройните монитори, които показваха района около телескопите, и за негова изненада единият от екраните се оказа телевизор.

— Гледате тук телевизия ли? — изумено попита той, като дори не направи опит да прикрие неодобрението си.

На екрана се виждаше тълпа пред полицейски заграждания. На преден план един репортер в смачкан костюм държеше микрофон и гледаше към камерата.

— Какво става, по дяволите? — повиши глас полковникът.

— Започнаха да излъчват това в ранните сутрешни новини. Тогава вероятно сте били във въздуха и не сте чули за него. Снощи са били застреляни двадесет души.

— Непрекъснато се случват лоши неща. Защо трябва да ме касае това?

Халоуей посочи репортера на телевизионния екран.

— Този беше първият журналист, който пристигна на въпросното място. Непрекъснато говори за светлините, каквито и да са те.

— Светлините? — Рейли пристъпи по-близо до телевизора. — Я почакай. Искаш да кажеш, че убийствата са станали в Ростов?

— На осем километра от него, на онова, което наричат „наблюдателната платформа“. Както изглежда, стрелецът е полудял заради светлините. Започнал е да крещи: „Всички вървете в ада“, и е открил огън по група туристи.

Полковникът видимо се напрегна. „Отново се случва“ — помисли си той.

— Този репортер вдигна голяма шумотевица, твърдейки, че светлините са причината за убийствата. И неговите колеги също заговориха за това — продължи Ърл. — Сега отвсякъде прииждат хора, за да се опитат да видят тайнството. Градът се превърна в зоологическа градина. Помислих си, че ако ще ходите там, трябва да го знаете.

Докато гледаше суматохата на телевизионния екран, полковникът усети как пулсът му се ускори, сякаш се отправяше на война.

„Точно като през 1945 година. Боже, наистина се случва отново“.

Ростовската окръжна болница беше скромна по размер двуетажна постройка, чиято мазилка бе обагрена в ярко оранжево от лъчите на късното следобедно слънце. От напеченото външно стълбище се излъчваше топлина. Независимо от това Тори колебливо се спря на него.