Дейвид Морел - Призрачни светлини

— Напоследък го правиш след всяка смяна. Когато най-сетне се прибереш у дома, хапваме нещо, което съм приготвила в тенджерата под налягане. Иначе яденето ще прегори или ще изстине, защото никога не знам кога точно ще прекрачиш прага. Вместо да разговаряме, вечеряме пред телевизора. Докато ти продължаваш да гледаш, аз си лягам и чета.

— Но ти точно това обичаш да правиш — възрази той. — Ти се наслаждаваш на четенето.

— Не се опитвам да хвърля вината върху теб — каза Тори. — Всеки от нас е такъв, какъвто е. В почивните си дни отиваш на летището. Както ми каза веднъж, хората, които не могат да летят, мислят, че пилотирането на самолет е свързано с усещането за свобода и насладата от гледката. Но ти обичаш да летиш, защото при управлението на самолета се изисква да следиш толкова много неща, че не можеш да мислиш за нищо друго. Докато контролираш машината, не можеш да позволиш на емоциите от работата ти да те разсейват. Това е твоята защита от света.

Когато научих, че имам рак, си представих сдържаното изражение на лицето ти, като ти го съобщя, същото, което придобиваш винаги, когато те връхлитат чувства, които искаш да прогониш. Реших, че не мога да продължа по този начин. Щом имах заболяване, което можеше да ме убие, не исках повече да бъда самотна. Отиването на летището е твоето спасение. Във вторник сутринта, след като лекарката ми се обади, реших да се спася по друг начин.

В колата настъпи тишина.

Изпитвайки нужда да се разсее, Пейдж погледна към небето, където от изток прииждаха облаци. После насочи поглед надясно. Отвъд оградата от бодлива тел видя рутени ръждясали хангари, останали от временното военно летище, което било закрито в края на Втората световна война. Край оградата бяха паркирани коли. Отпред колоната продължаваше, но някои от автомобилите завиваха в отсрещното платно и спираха от другата страна на пътя. Един поглед в страничното огледало му разкри върволица от автомобили зад сатурна, някои от които отбиваха от шосето и паркираха, където намерят място. Тори наруши тишината.

— Ето защо се вкопчих в спомена за светлините. Докато седях в онова кафене извън Ел Пасо и видях Ростов на картата, отново ме обзе въодушевлението да ги видя. Преди да се усетя, вече изгарях от нетърпение да дойда тук и пак да ги зърна. Отдавна не бях изпитвала такова вълнение.

— Имам чувството, че сравняваш поведението ми с начина, по който се е държал баща ти онази вечер.

— Съвсем не. Ти си мил и свестен човек. Баща ми беше нетърпелив и груб. Нямаш нищо общо с него. Обаче имам нужда от някой, който мисли позитивно.

Дан си помисли за петте деца и жената, които бяха загинали от челния удар при катастрофата. Помисли си за шофьора на цистерната с бензин, който бе изгорял в нея, както и за своя приятел, който бе застрелян от мъжа, блъснал се в цистерната.

Не можеше да прогони от съзнанието си всички онези хора, които бяха застреляни предишната вечер.

А сега Тори имаше рак.

— Да мисля позитивно? — Той поклати глава. — Не съм сигурен, че знам как се прави това. Но аз също видях светлините. Това сигурно има някакво значение.

Жена му не отговори.

— Ще ги гледаме заедно — каза Пейдж с надежда. — Ще се науча от теб.

Чу далечното бръмчене на хеликоптери. Отпред три от тях кръжаха на безопасно разстояние един от друг. Отстрани и на трите бяха изписани с големи букви имената на телевизионните канали, на които принадлежаха. Камерите на носа им бяха насочени към колоната от автомобили.

Близо до наблюдателната платформа пред загражденията и полицаите, които ги охраняваха, се беше събрала тълпа. Някой продаваше храна от камион, на който пишеше „Най-добрите тако 7 7 Сандвич, подобен на дюнер. — Б.пр. в Тексас“. Репортери стояха пред камерите си край новинарски бусове със сателитни антени на покривите. Дан позна репортера, когото бе видял по телевизията в канцеларията на мотела онзи със смачкания костюм.

— Тори, не спирай — предупреди я той. — Телевизионните журналисти знаят, че убиецът е застрелян от жена. Рано или късно ще открият, че си била ти. Никога няма да те оставят на мира.

Но тя сякаш не го чу. Просто гледаше втренчено към полето, където бе видяла светлините.

— Те го разрушават — каза Тори.

Когато слънцето започна да се спуска на запад, хеликоптерът „Блек Хоук“ летеше в небето с 260 километра в час. Без да обръща внимание на приглушеното вибриране на моторите, полковник Уорън Рейли погледна наляво към планините Дейвис, които се издигаха успоредно на хоризонта. Минута по-късно се взря напред към облаците, които се носеха от Мексиканския залив.