Дейвид Морел - Призрачни светлини

Пейдж я погледна загрижено.

— Добре ли си?

— Просто си помислих за следващия вторник. Сан Антонио. Болницата.

Той не преставаше да мисли за майка си, която бе починала от рак на гърдата. Обхвана го вцепенение.

— Ще бъда там с теб.

— Никога не съм се съмнявала в това. Но какво ще стане, ако животът се върне към нормалното си русло и пак съм самотна, дори и когато ти си с мен?

— Мога да се променя.

— Трудно за осъществяване.

— Ще направя всичко за теб. Ще напусна работата си като полицай.

Тори изглеждаше изненадана.

— Точно работата ме накара да потискам чувствата си — каза Дан. — За да подобря нещата между нас, очевидно трябва да започна с напускането.

— Но какво ще правиш после?

— Каквото е направил баща ми. Ще стана авиомеханик.

Тори го гледа известно време, после си пое дълбоко дъх и пристъпи към входната врата на болницата. Тя автоматично се отвори.

Като влязоха във фоайето, Пейдж мина край редица пластмасови столове и спря пред регистратурата, зад която стоеше жена с очила.

— Дошли сме да търсим един човек. Приет е сноши с огнестрелна рана. Шериф Костиган.

— Той не приема посетители.

— Ами поне можете да ни кажете как е.

— От семейството ли сте?

— Не, не сме…

— Едит, всичко е наред — каза нечий глас. — Те не са репортери.

Пейдж се обърна и видя капитан Медрано да стои пред асансьора, чиито врати се затвориха зад него. Той държеше в ръка стетсъна 8 8 Мъжка широкопола шапка, носена от каубоите. — Б.пр. си. И на двата ръкава на униформата му имаше червена емблема на Магистрална полиция.

— В действителност те се опитват да избегнат репортерите — добави Медрано. Той натисна копчето на асансьора и вратите незабавно се отвориха. — Заповядайте, ще ви заведа при него.

В кабината капитанът ги изгледа извинително.

— Най-накрая бях принуден да съобщя имената ви на медиите. Повярвайте ми, упорствах, колкото можах, но взе да изглежда, сякаш не държа под контрол разследването.

— Ако открият, че сме в онзи мотел… — каза Тори.

— Администраторът обеща да отрича, че сте отседнали там.

— Надявам се да спази обещанието си. Вече знаете ли кой е стрелецът? — попита Дан.

— Едуард Мълан. Един от оцелелите си спомни, че го е видял в туристическия автобус. Свързахме се с компанията, чиято собственост е автобусът. Седалището й е в Остин. Светлините са само малка част от маршрута — той стига и до голямата ферма, построена за филма на Джеймс Дийкън „Рождено право“.

Пейдж кимна.

— Снощи на наблюдателната платформа някой спомена за тази снимачна площадка.

— В повечето случаи това е екскурзия сред природата, чийто маршрут минава през планините Дейвис. От компанията ни дадоха списъка на тези, които са се записали точно за тази екскурзия. Всички жертви имаха лични карти. Сравнихме имената им и тези на оцелелите с имената в списъка. Едуард Мълан бе единственото лице, което не успяхме да засечем. Вие бяхте прав — според един от оцелелите пътници в автобуса той е носел калъф на китара. Човекът си го спомни, защото Мълан доста се затруднил, докато му намери място. Там трябва да е бил скрит автоматът.

— Чисто налучкване.

— Не. Още снощи ви казах, че имате инстинкта на добро ченге.

Дан се извърна към Тори и откри, че и тя го гледа.

Вратите на асансьора се отвориха. Като излязоха в болничния коридор, ги блъсна миризмата на антисептици.

— Това е бил деветият път, за който Мълан е ходил на тази екскурзия — продължи Медрано.

Пейдж спря да върви и намръщено го изгледа.

— Деветият път ли?

— От туристическата компания ни дадоха номера на кредитната карта, която е използвал. А от кредитната компания ни съобщиха адреса му. От остинската полиция отидоха в неговия апартамент.

— Изненадайте ме и ми кажете, че не е живял сам.

— Съпругата му е починала преди една година — отговори капитанът. — Не е имал деца.

— А сега ми кажете, че апартаментът му не е бил пълен с религиозни статуи, картини и всякакъв вид литература за вечните мъки в ада.

— Наех камион, за да ги натовари — отговори Медрано. — Изкушавам се да поддържам снощната си теория: някакъв религиозен луд. Обаче има проблем с тази теория.

— И какъв е той?

— Мълан има брат. Според него Едуард не е бил религиозен — никога не е стъпвал в църква преди погребението на жена си. Както изглежда, нейната смърт го е съкрушила толкова много, че единственото, което правел, било да лежи по цял ден в леглото си. Брат му се опитал да запали интереса му по нещо и случайно видял вестника реклама за една от тези екскурзии. Преди смъртта на жена си Мълан бил страстен киноман. Ако се снимал филм в Тексас, той знаел всеки кадър наизуст. Така че, когато брат му прочел, че тази екскурзия включва посещение на снимачната площадка на „Рождено право“ — един от любимите филми на Едуард, — успял да го убеди и двамата да се запишат за нея. „Всъщност го принудих“, както се изрази той. В маршрута били включени и някои места от филмите, снимани в планината Дейвис. Обаче преди групата да стигне до там, пристигнали при наблюдателната платформа. Както обикновено, някои от туристите поискали да видят светлините, докато други се чудели за какво е цялата тази врява.