Дейвид Морел - Призрачни светлини

Долу, на покритите с рядка трева поля, които сякаш се простираха до безкрая, пасяха стада говеда.

— Голяма страна — прозвуча гласът на пилота в слушалките на Рейли.

— Някои фермери притежават по половин милион акра земя — каза полковникът в микрофона си. — Доста голямо уединение.

В шест часа сутринта Рейли и неговият екип бяха излетели от летище „Глен Бърни“, близо до седалището на Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд. Самолетът им „Фалкон 2000“ бе собственост на Командването за военно разузнаване и сигурност на Съединените американски щати (INSCOM), но беше регистриран на името на фиктивна гражданска корпорация. С него прелетяха две трети от континента до военновъздушната база във Форт Блис, в Ел Пасо, Тексас. Там взеха оборудването, което Рейли бе поръчал да ги чака. Освен това към тях се присъединиха двама членове на екипа. Единият беше водач на куче. Другият бе немска овчарка.

Хеликоптерът, на който се прехвърлиха, не беше накичен с оръжия. Представляваше транспортен вертолет без драматично изглеждащите установки за изстрелване на ракети и картечници „Гатлинг“ и нямаше да привлече внимание. Макар че това бе почти без значение за този район, където по-голяма част от тези, които щяха да го видят, бяха говеда и койоти.

Той погледна часовника си.

— Трябва да сме там всеки момент.

— Точно по график. — Пилотът посочи с ръка напред към някакви странни блясъци.

Десетте радиотелескопа пред тях бързо нарастваха. Бяха изминали три години, откакто Уорън за последен път бе посещавал тези съоръжения. Той лично бе надзиравал инсталирането на новото оборудване и бе наредил един от телескопите да бъде насочен към района близо До Ростов. Сега изгаряше от нетърпение да се върне там.

В слушалките си чу сержант Локхарт да казва на мъжете: „Една минута до приземяването“.

Полковникът наблюдаваше как все повече се приближаваха към радиотелескопите. Всеки от тях бе толкова огромен, че военният хеликоптер изглеждаше като джудже пред него. Взети заедно, бяха нещо повече от огромно. Единствената дума, която му дойде наум, бе „грандиозно“. Като човек, който не се впечатляваше лесно, той намираше ослепителната им белота за внушителна.

Когато хеликоптерът прелетя над трите концентрични огради, перките му вдигнаха вихрушка от прах. Рейли усети как плъзгачите докоснаха земята и вертолетът спря. После скоростта на въртене на перките намаля бръмченето им се превърна в свистене и Локхарт отвори задния капак, давайки знак на мъжете да грабват раниците си и да излизат навън.

Полковникът отдаде чест на козируващия пилот, скочи на земята и се присъедини към екипа си на безопасно разстояние от прашната вихрушка. Когато хеликоптерът се издигна и се насочи обратно към Форт Блис, на хоризонта се появи втори „Блек Хоук“.

Осемте мъже бяха около двадесет и пет годишни. Косите им бяха късо подстригани, но не дотам, че да си личи, че са военни. Всеки от тях носеше здрави обувки, джинси с малко по-голям размер, тениска и широка, пусната над панталона риза, която скриваше затъкнатия в колана деветмилиметров пистолет „Берета“.

Това ръчно огнестрелно оръжие не можеше да се мери с любимата на Рейли Д4, но докато някой не измислеше как да се скрие карабина, пистолетът трябваше да свърши работа. А пък и в сандъците с оборудване, които бе поръчал, имаше няколко Д4.

Освен прекрасните радиотелескопи на обсерваторията единствената постройка над земята бе бетонната сграда, откъдето изскочиха на слънчевата светлина двама пазачи с жълтеникаво-кафяви униформи. Те държаха карабините си измамно небрежно, но Уорън забеляза, че всеки момент са готови да открият стрелба.

Лицето на единия от охранителите беше изопнато, сякаш го мъчеше някаква болка.

— Чувам глас, който вие не можете да чуете — каза мъжът.

При други обстоятелства неговото на пръв поглед объркано изявление щеше да накара полковника да се намръщи, но вместо това той веднага отговори:

— Който казва, че аз не трябва да оставам.

Пазачът продължи:

— Виждам ръка, която вие не можете да видите.

— Която ми прави знак да се махам — допълни Рейли.

Като приключи кодовото разпознаване, охранителят отдаде чест:

— Добре дошли в обекта, господин полковник.

— Как се казваш?

— Ърл Халоуей, сър.

Уорън си спомни името от документите, които бе чел по пътя.

— Сражавал си се в Ирак. Бивш армейски рейнджър. Точно ли е?

— Тъй вярно, сър.