Дейвид Морел - Призрачни светлини

Той остави сцената да окаже достатъчно въздействие върху зрителите, после се замисли над оскъдната информация, която му бе дал режисьорът.

— За вас предава Брент Лофт от хеликоптера на новинарската емисия „Първи от мястото на събитието“. Касапницата под мен може да бъде взета по погрешка за последица от нападение във военна зона, но това не е Афганистан или Ирак. Това е спокоен западнотексаски скотовъден район близо до задрямалото градче Ростов. Името му идва от герой в романа на Толстой „Война и мир“ но точно мирът липсва тази вечер в града. Безсмислената стрелба, разразила се на това място преди два часа и половина, е оставила двадесет жертви и неизбежно поражда въпроса „Има ли някое място, което наистина е безопасно?“.

Долу един автомобил се отдалечи от патрулките, линейките и пожарната кола. Брент насочи камерата към него, надявайки се, че е кола за спешна помощ, чиито светлини на покрива внезапно ще се включат, докато се носи с пълна скорост към града. Ала бързо си даде сметка, че превозното средство е цивилен джип, така че отново обърна камерата към огнеборците, които обливаха с пяна димящия скелет на автобуса.

— Преди половин век недалече от тук Джеймс Дийкън изиграва главната роля в превърналия се в класика филм „Рождено право“, в който се разказва за доживотната люта вражда между нечестен търсач на нефт и видно тексаско фермерско семейство. Това е завладяваща сага за начина, по който постепенно се модернизира Старият запад. Но дори и при беззаконието, което е царяло тогава, случилата се тази вечер неописуема касапница е щяла да бъде нещо невъобразимо. Както се оказва, Новият запад е далеч по-жесток от Стария. Първоначалните сведения показват, че убиецът, чиято самоличност още не е установена, е застрелян от човек, присъствал на мястото, — един от невинните случайни свидетели, които той се е опитал да убие. Ако е така, мотивите му за това шокиращо престъпление може да останат толкова загадъчни и необясними, колкото и тайнствените ростовски светлини, които привличат туристите в тази местност.

Като чу бръмченето на хеликоптера над главата си, Пейдж се отдалечи с джипа на Тори от шумотевицата на местопрестъплението. Когато светлините на колите за спешна помощ останаха зад гърба му, той се вгледа в жена си. Дан се тревожеше от начина, по който тя се взираше право напред в тъмнината, обхванала тесния път отвъд осветеното от фаровете пространство. Лицето й бе изопнато и тя изглеждаше зашеметена.

— Ти нямаше избор — успокои я той. В ушите му още звучаха неистовите й крясъци, докато неспирно натискаше спусъка дори и след като стрелецът бе престанал да помръдва. — Постъпи правилно. Никога не забравяй това.

Тори като че ли леко кимна, но може би това беше просто от движението на колата.

— Представи си другата възможност — продължи той. — Ако ме беше докопал, вероятно щях да изгоря, както и хората от автобуса.

— Може би първия път стрелях, за да те спася — прошепна Тори. Устните й едва се помръднаха. Когато продължи да гледа втренчено напред, Пейдж трябваше да се съсредоточи, за да проумее казаното от нея. — Втория път навярно стрелях, за да спася онези хора. — Тя си пое дъх и изражението й стана още по-студено. — Ала другите пъти… толкова много пъти… стрелях…

Дан чакаше.

— Защото той прогони светлините… Този кучи син провали вечерта ми.

В колата се възцари напрегната тишина.

Когато стигнаха до мотела, неоновият надпис гласеше: „Няма свободни места“. Пейдж спря пред бунгалото и позна един от автомобилите, паркирани малко по-нататък. Аудито принадлежеше на майката и бащата, които бяха довели децата си на наблюдателната платформа и после бяха обхванати от нетърпение да си тръгнат. Или поне майката и децата искаха да се махнат от там Дан си спомни колко разочарован беше бащата.

„Жена ти и децата спасиха живота ти“ — помисли си той.

На ярко осветения паркинг Пейдж помогна на Тори да слезе от джипа, извади ключа за бунгалото от чантата й и отключи вратата. Въздухът в стаята беше застоял и миришеше на мухъл.

Той светна лампата на тавана и видя, че в помещението има две легла. „Точно каквото ни трябва“ — помисли си със задоволство.

Когато заключи секретната брава на вратата, шумът накара Тори да се обърне. Дан се уплаши, че тя ще каже: „Не те искам тук“. Ала вместо това жена му сковано изрече: „Ще отида да взема душ“.

Тя отвори куфара си, извади боксерки и тениска — обичайната й пижама — и влезе в банята.