Дейвид Морел - Призрачни светлини

Внезапно музиката спря. Жената изчезна.

— Хей, какво стана? — попита той.

От говорителите се чу пращене: остро пукане, високо и дразнещо.

— Гордън, какво направи? — възкликна Ърл. — Къде изчезна музиката?

Но анализаторът изглеждаше не по-малко изненадан и ядосан от всички останали.

— Нищо не съм сторил — отвърна възмутено той и вдигна ръцете си, сякаш за да го докаже.

— Тогава какво стана? Защо спря музиката?

Един от другите изследователи започна да натиска бутоните и да върти копчетата на няколко от командните табла.

— Може би има проблем с фазирането — предположи той.

Пращенето отекваше силно между стените.

— Фазирай ми задника. — Халоуей притисна с ръце ушите си. — По дяволите, това ми причинява болка. Направи нещо!

Вторият изследовател щракна някакъв ключ, който изключи говорителите. Пращенето почти спря, чувайки се само от слушалките на бюрото. Когато Гордън си ги сложи, до Ърл вече не достигаше никакъв звук.

Единственото, което чуваше, бе бръмченето на множеството електронни уреди, които бяха натъпкани в стаята. Долавяше и глухото, почти недоловимо вибриране, което се предаваше през стените от електрическия генератор или от огромните сателитни чинии над земята.

Музиката бе отклонила мисълта му от усилващото се главоболие, но сега болката направо пронизваше черепа му.

— Откъде идваше?

Изследователите предпазливо се спогледаха, сякаш криеха нещо.

— Пуснете я отново!

— Изобщо не знаем откъде я уловихме — обясни недоумяващият Гордън, — камо ли как да я открием отново.

— Просто я намерете пак — помоли Халоуей.

— Ти дори не трябва да си тук. — Анализаторът си даде сметка за това едва сега, когато музиката не занимаваше съзнанието му. — Достъпът до тази зона е абсолютно забранен. Трябва да стоиш в залата за наблюдение.

— Майната ти. Работата ми е да охранявам това място. Мога да ходя където си искам!

— Добре, какво ще кажеш да го пазиш, като погледнеш мониторите на охранителните камери? Докато се мотаеше тук, може да ни е обкръжила някоя бойна терористична група.

„Друже, ако отново чуеш тази музика и не ми кажеш — мълчаливо се закле Ърл, — терористите ще са най-малкият ти проблем“.

Десетки светлини на коли за спешна помощ проблясваха в мрака. Калейдоскопът от оранжево, синьо и бяло контрастираше рязко с блещукащите цветове, които Пейдж си бе помислил, че е видял по-рано. Някакъв мотор избоботи, когато огнеборците взеха да пръскат с пяна останките на горящия автобус. Осем коли на Магистрална полиция бяха паркирани до трите патрулки от Ростов. Полицаите и хората от медицинския персонал сякаш бяха навсякъде. Дан чу сирената на потегляща линейка и бръмченето на излитащия от близкото поле медицински хеликоптер, чиито прожектори светеха ослепително ярко.

От удобната си позиция малко по-надолу по пътя той видя как един полицай разпитваше Тори, която седеше в колата си близо до наблюдателната платформа. Пейдж вече бе разговарял с няколко полицаи и бе допуснал, че те ще имат още въпроси. Точно сега бе благодарен за възможността да бъде настрани от суматохата и да се опита да свикне с травмата от случилото се.

Намираше се близо до метален стълб, на чийто връх имаше голяма месингова табела с релефен надпис на нея. Яркото отражение от фаровете на колите за спешна помощ му осигуряваше достатъчно светлина, за да може да го прочете:

Добре дошли при светлините на Ростов.

Много хора твърдят, че ги виждат, но никой досега не е могъл да ги обясни.

Ако имате късмета да ги видите, решете сами какво представляват те.

Дан чу шум от приближаващи стъпки. Извърна се от табелата и видя силуета на мъж с каубойска шапка. Когато човекът дойде по-наблизо, разпозна капитана от Магистрална полиция, с когото бе говорил по-рано. Мъжът, от латиноамерикански произход, имаше широко лице с изразени скули и издадена челюст. Носеше синя вратовръзка и жълто-кафява униформа. Фамилното му име беше Медрано.

— Приключихме с разпита на съпругата ви — съобщи той. — Може да я заведете, където сте отседнали.

Пейдж не каза нищо за сложната ситуация, която се криеше зад това изявление.

— И с мен ли приключихте?

— Засега. Всички оцелели разказват една и съща история. Човекът полудял. Ако не сте били вие и жена ви, още много хора са щели да бъдат убити. Все още ли нямате представа защо го е направил? — Медрано го погледна, сякаш отчаяно се надяваше да чуе нещо, което би обяснило случилото се.