Дейвид Морел - Призрачни светлини

— Дръж се — каза му той.

Намери ключовете от полицейската кола в джоба на Костиган и изтича при патрулката, като натисна бутона за отключване върху ключодържателя. Влезе в колата и грабна микрофона на радиостанцията.

— Ранен полицай! Ранен полицай!

— Кой се обажда? — попита сърдит глас. — Как се добрахте до тази радиостанция?

— Ранен полицай! — Гласът на Дан трепереше прекалено силно, за да го овладее достатъчно и да се представи, а и да опише случилото се. — Бях с началника! Простреляха го!

— Какво?

— Има поне двадесет трупа. При наблюдателната платформа в покрайнините на града. Един автобус гори и… — Чак сега си даде сметка за мащабите на трагедията. — Нападателят е мъртъв, но имаме нужда от цялата помощ, която можете да ни осигурите.

— Ако това е някаква шега…

— Погледнете хоризонта на изток от града. Би трябвало да видите заревото от пожара.

— Момент… — Последва кратка пауза. — Ужас… Ще ви изпратя помощ възможно най-бързо.

Дан седеше вцепенен в патрулката, като се взираше през предното стъкло в опустошението. Отблясъците от огъня танцуваха по труповете. Като стисна зъби заради болката в ребрата, той слезе от колата и тръгна към избягалите от автобуса хора, заобикаляйки локвите кръв.

— Помощта е на път — увери ги Пейдж.

— Благодаря ви — каза една жена през сълзи. — Благодаря, че ни спасихте.

— Бях сигурен, че ще умра — обади се някакъв мъж, който не спираше да трепери. — Никога не съм бил толкова изплашен.

— Защо го направи? — попита някой. — Защо?

Докато пламъците бушуваха, Дан забеляза, че има и други оцелели, които започнаха да излизат предпазливо от скривалищата си. Някои бяха пропълзели под колите.

Други бяха притичали през пътя и се бяха скрили в потъналото в мрак поле.

Един възрастен мъж тръгна колебливо между труповете.

— Къде е Бет? Къде е… — Старецът спря и изстена. От скръбта краката му се подкосиха и той се свлече на колене. Обхвана с две ръце главата на една от застреляните жени.

Пейдж се върна при наблюдателната платформа с натежало от мъка сърце.

Тори вече не гледаше втренчено пасището. Беше се навела, отчаяно захлупила лице в дланите си.

Трепереше.

Той забеляза върху пейката анорака, който му бе дал Костиган. Взе го и го наметна върху раменете й. После видя дамската й чанта на земята, където жена му сигурно я беше изпуснала, стресната от стрелбата. Вдигна я на пейката. След това седна безмълвно до Тори, прегърна я през кръста и се заслуша във воя на приближаващите сирени.

Брент Лофт погледна развеселено в камерата и каза:

— Недалече от парк „Аройо“ разплакано десетгодишно момиченце спря полицейска кола и посочи към свилата се на върха на един стълб за високо напрежение котка. Служители на електрическата компания в Ел Пасо пристигнаха на местопроизшествието с кран и свалиха внимателно котката, която, както виждате, беше по-уплашена от тях, отколкото от мястото, на което се бе покатерила. Дебелите гумени ръкавици на мъжа върху крана го предпазиха както от електрическите жици, така и от ужасения домашен любимец.

Колежката на Лофт, Шарън Ривера, се изкиска и прочете следващия параграф от аутокюто:

— Момиченцето и неговата четиринога приятелка се събраха отново, но очевидно това не е първият път, когато се налага да я спасяват. Миналия месец извадили животинката от една отводнителна шахта.

— Значи й остават още седем живота — намеси се Брент, като се стараеше да говори сериозно. Той се обърна към мъжа от лявата си страна: — Франк, каква е последната синоптична прогноза?

— Утре ще бъде още един горещ слънчев ден, а през нощта е възможно да има гръмотевични бури.

— Дъждът винаги е добре дошъл за нас — каза Шарън.

— Разбира се — съгласи се Лофт. — Това бяха късните новини от Ел Пасо. Не пропускайте сутрешната ни новинарска емисия от шест до осем. Ще се видим отново утре вечер в седемнадесет, осемнадесет и двадесет и два часа. Благодаря, че бяхте с нас.

Усмихнати до уши, те изчакаха да приключи музикалната шапка на предаването. Червените лампички на камерите угаснаха. Ярката светлина от прожекторите на тавана стана по-приглушена.

Брент последва примера на другите телевизионни репортери и откачи микрофона от ревера си. След което извади от ухото си радиослушалката, по която режисьорът на предаването можеше да му нареди да пропусне някое съобщение, да добави пристигнала в последния момент новина или да пусне някоя шега.