Дейвид Морел - Призрачни светлини

— Само думите му, че светлините са дяволски творения.

— Светлините? Начинът, по който говорите за тях… И вие ли ги видяхте?

— Нужни ми бяха известни усилия, но… Да, успях. Или поне видях нещо.

Капитанът изглеждаше объркан.

— Аз живея в Харингтън, на около сто и петдесет километра от тук. Градът е голям заради нефтената рафинерия, но няма кой знае какво да се прави в него. Винаги, когато родителите на съпругата ми или брат ми със семейството си ни дойдеха на гости, идвахме тук, за да видим светлините. Обзалагам се, че сме пътували насам поне няколко пъти. Ала никога не видяхме нищо. Нито аз, нито родителите на жена ми, нито семейството на брат ми, макар че непознати, които стояха точно до нас, твърдяха, че ги виждат. Най-накрая се отказахме и спряхме да идваме. Как изглеждат те?

— Изглеждаха отдалечени на километри и все пак си помислих, че са толкова близо, та протегнах ръка и се опитах да ги пипна. Те подскачаха и се носеха във въздуха, сливаха се и се разделяха, и отново се събираха. Постоянно меняха цветовете си. Щом ги забелязах, не можех да откъсна очи от тях.

Медрано кимна разбиращо.

— Винаги ги описват по този начин.

— Въпросът е, че започвам да се чудя дали просто не убедих себе си, че те бяха там. Беше като масова истерия й може да съм бил завладян от нея.

— Да, това е едното обяснение — хората се убеждават едни на други, че ги виждат.

— Едното обяснение? А какви са другите?

— Фосфоресциращ газ, който излиза от пукнатини в земята. Според трета теория подземните скали тук съдържат много кварцови кристали. След дневната горещина бързото охлаждане кара скалите да се свиват и да отделят статично електричество.

Пейдж погледна край капитана към светлините на полицейските коли, после плъзна поглед над труповете и дима, който се издигаше от скелета на автобуса.

— И всички тези хора загинаха заради статично електричество? — Той поклати невярващо глава. — Ако е така, нещата изглеждат още по-глупаво.

— Съпругата ви каза, че убиецът е крещял на тълпата: „Не разбирате ли какво ви причиняват те?“.

— Той имаше предвид светлините. После започна да стреля към хоризонта. Викаше: „Върнете се в ада, откъдето сте дошли!“. След това: „Всички вие сте прокълнати“. Мисля, че имаше предвид хората от тълпата, защото после откри огън срещу всички около него.

— Някакъв религиозен малоумник — предположи Медрано.

— Неговата фикс идея определено беше адът. „Дошли от ада“, „Върнете се в ада“. Повтори няколко пъти тези фрази, докато стреляше срещу хората.

— Е, огънят, който го е изпекъл, му е дал усещането за мястото, накъдето се е запътил — въздъхна капитанът.

— И на мен ми мина тази мисъл. Знаете ли кой е той?

— Не още — всичките му лични документи са изгорели. По пътя на елиминирането ще открием коя е била колата му и ще проследим регистрационния й номер.

— Освен ако не е дошъл с автобуса.

— С автомат „Калашников-47“, който никой не е забелязал?

— Може да го е носил в нещо като калъф за китара — предположи Дан.

— Да, възможно е. Знаете ли, вие разсъждавате като полицай. Е, ако стрелецът е пристигнал с автобуса, всички доказателства вероятно са унищожени от пожара. Това доста ще затрудни работата ни.

Пейдж потрепери — вероятно заради студения вятър, а може би защото отново погледна към труповете.

— Облечете си анорак — предложи му Медрано.

— Началник Костиган ми каза същото. Имате ли някакви новини за състоянието му?

— Един шофьор на линейка ми позвъни от ростовската болница. В операционната зала е. А ви как сте? Как се справяте?

Дан потърка дясната си страна, където стрелецът го беше ритнал.

— Не изгарям от нетърпение да видя натъртеното място.

— Нямах предвид това.

— Знам. Има много неща за осмисляне. Засега се радвам, че съм жив.

— Някога участвали ли сте в престрелка?

— Веднъж. Но никой не загина. Обаче жена ми със сигурност не е стреляла по жив човек. Ако не беше тя, онзи тип можеше да ме достигне.

— Извършила е удивително нещо. Събрахме шест гилзи.

— В действителност тя стреля осем пъти — каза Пейдж.

— Въпреки това си спомня, че е натиснала спусъка четири пъти. Ако двамата със съпругата ви работехте за мен, утре сутрин щяхте да говорите с психотерапевт, но не мога да направя кой знае какво, за да помогна на външни лица.

— Разбирам. Благодаря ви за загрижеността.

Капитанът се обърна и погледна към небето на запад, откъдето бързо се приближаваше един бръмчащ вертолет.