Дейвид Морел - Призрачни светлини

В продължение на няколко месеца долината беше изложена на нискочестотни звуци, които на теория не можеха да бъдат усетени от хората и животните, но в действителност се бяха оказали едва доловими. Местните жители, които се превърнаха в същински нервни развалини, го нарекоха „таоското бръмчене“. Кучетата и котките показаха видими признаци на болка и издраха до кръв ушите си. Честотата на звука беше променена, така че нито един човек или животно да не е в състояние да чуе ниската вибрация. Рейли се наслади на властта да дразни хората до такава степен, че да ги принуди да се карат и дори да се нападат едни други само с едно натискане на копчето.

Но нито един проект не бе изглеждал по-обещаващ от този. Разработваха го от десетилетия, много преди Рейли да промени хода на кариерата си, така че да оглави разработките през 1995 година. Проектът беше отпреди основаването на INSCOM през 1977-а, дори отпреди създаването на Агенцията за национална сигурност през 1952 година. Това беше кулминацията на нещо, което го беше обсебило още като момче, и шанс да осъществи най-голямата амбиция в живота си.

„Най-накрая дойде и моят час“.

Полковникът се облегна на конзолата и като се загледа в примигващите светлини, отправи следващия си въпрос към целия екип.

— Обикновено не получаваме нищо друго, освен прашене. Как така нещата се промениха толкова внезапно?

— Не е само Ростов — промърмори една жена и тръсна глава, сякаш да прогони странната музика.

Рейли се обърна към голям компютърен екран, върху който имаше карта на света с четири раздалечени червени точки. Всяка от тях пулсираше.

— Ростов започна пръв — намеси се един мъж с дебели очила. — Но после се включиха и останалите. Прашенето се изчисти и… — Той махна объркано. — И после чухме това.

— Другите? — Полковникът, който все още усещаше вкуса на портокалов сок в устата си, се приближи към картата на екрана.

Една от проблясващите точки се намираше в Западен Тексас. И именно към нея преди малко инстинктивно бе насочил погледа си, защото това бе мястото, върху което винаги бе съсредоточено търсенето. Но сега той погледна към другите точки. Норвегия, Австралия и Тайланд — всички места, на които бяха наблюдавани феномени като този в Западен Тексас.

— Звуците, които чувате, идват от Австралия — продължи жената.

— Но тези райони са още по-забутани от Ростов — възрази Рейли. — По дяволите, зоната в Тайланд се намира на брега на една река в джунглата. А онази в Австралия е на стотици километри в пустошта. И ние не разполагаме с екипировка за наблюдение в близост до тях, да не говорим за радиообсерватория като онази в Западен Тексас.

— В случая не се нуждаем от екипировка — обясни му мъжът с дебелите очила. — Сигналите са толкова силни, че стигат до атмосферата. Улавяме ги с нашите сателити на специални честоти.

— И казвате, че сигналите са започнали от Ростов?

— Да. После се активизираха и другите места.

Полковникът извади мобилния телефон от калъфчето на колана си и бързо набра някакъв номер.

— Сержант, съберете екип. С цивилни документи. И скрити оръжия. Призори потегляме към Западен Тексас.

— Вече е достатъчно тъмно — каза Костиган, чийто силует бе едва различим във вътрешността на полицейската кола. Двамата бяха мълчали толкова дълго, че гласът му прозвуча изненадващо силно.

— Най-накрая — обади се Пейдж. — Време е да получа отговорите, които ми обещахте.

— Не ви обещах отговори — възрази началникът на полицията. — Обещах ви, че ще разберете.

Дан поклати раздразнено глава, отвори вратата на автомобила, стъпи на настлания с чакъл паркинг. Протегна се и се разтъпка, за да раздвижи схванатите мускули на краката и раменете си. През това време възрастният мъж заобиколи колата, отвори багажника и извади нещо отвътре.

— Ето. — Костиган му подаде един анорак. — Ще имате нужда от него след няколко часа. Тук навън става доста студено.

— След няколко часа? — Объркан, Пейдж взе дрехата, но не я облече.

В здрача всичко изглеждаше сиво. Само върху страничната стена на наблюдателната платформа падаше слаба светлина. Последният отблясък на залязващото слънце се скри зад хоризонта.

Докато минаваше покрай автомобила на Тори на път към платформата, чу зад себе си шум от двигател. Обърна се и видя фаровете на микробус „Фолксваген“, който отби от пътя и спря недалече от полицейската кола. Озадачен, Дан също спря, за да види кой пристига.