Дейвид Морел - Призрачни светлини

Фаровете на микробуса угаснаха. Вратите му се отвориха и лампите във вътрешността му светнаха. Пейдж различи силуетите на мъж и жена на средна възраст. Те слязоха от колата и разкършиха рамене, за да се раздвижат след очевидно дългото пътуване.

— Дано да си заслужава — каза раздразнено мъжът. — Отклонихме се от маршрута си с двеста и четиридесет километра.

— Нали каза, че искаш да се пенсионираш рано и да разгледаш страната — отговори жената.

Мъжът огледа тъмния пуст район.

— И се намираме някъде насред провинцията, сигурен съм. Тази полицейска кола вероятно е тук, за да пази хората от грабежи. Хайде, давай да приключваме.

Те затвориха вратите на микробуса и светлината във вътрешността му угасна. Стъпките им заскърцаха по чакъла, като поеха към наблюдателната платформа.

Дан продължи в същата посока. Костиган се отклони за миг, за да хвърли смачкания хартиен плик с останките от хамбургерите и картофките им в една кофа за боклук, после го последва през паркинга. Преди да направят и десет крачки, Пейдж чу приближаването на втори автомобил, после на трети. И двата завиха в паркинга, като осветиха с фаровете си дървеното съоръжение, но този път той не се обърна.

Стигна до страничната стена и откри, че платформата е дълга около девет и широка около три метра. Имаше дървен под, покрив и вградена пейка, която се простираше по цялата дължина на задната стена. Всеки, който седнеше там, щеше да се озове с лице към пасището отвъд оградата.

В средата на пейката седеше една самотна фигура и гледаше към тъмния хоризонт.

Беше жена. С маратонки, дънки и пуловер. Не показа по никакъв начин, че е забелязала сенките на мъжа и жената на средна възраст, които се приближиха до оградата и се загледаха в нощта.

Дан се съсредоточи върху нея, опитвайки се да разбере какво прави.

— Нищо не виждам — оплака се мъжът.

— Та ние току-що пристигнахме. Нека постоим още малко.

Дойде някакво семейство и застана пред наблюдателната платформа — родители, хванали за ръка малко момче и момиче.

— Когато стигнем в мотела, времето им за лягане отдавна ще е минало — отбеляза майката.

— Така и така минаваме оттук, нищо не ни коства да спрем. Не е като да сме се отклонили от пътя — отговори бащата.

— Но температурата пада. Децата сигурно ще настинат.

Жената на пейката не обърна никакво внимание на семейството. Нито на Пейдж. Просто продължи да се взира в нощта.

Той подуши цигарен дим и когато се огледа, видя, че Костиган е облегнал високото си слабо тяло на един стълб, който подпираше покрива на платформата. Полицейският началник си беше нахлупил каубойска шапка и поднасяше към устата си димяща цигара. Жената игнорира и неговото присъствие.

Съвсем объркан, Дан погледна в посоката, в която се взираше Тори. Над хоризонта се виждаха изумително много звезди и с изчезването на последната слънчева светлина броят им непрекъснато се увеличаваше.

Той разгледа тъмното пасище. Вдясно забеляза далечни точки от фарове — изглежда, няколко коли се приближаваха към Ростов откъм мексиканската граница, която се намираше на деветдесет километра оттук.

„Какво трябва да разбера, по дяволите?“ — запита се Пейдж. Започваше да се чувства като жертва на конспирация, въпреки че все още не можеше да проумее каква може да е тя.

Мъжът на средна възраст до оградата проговори отново, повтаряйки като ехо мислите му:

— Точно както ти казах. Нищо. Най-обикновен капан за туристи. Изненадан съм, че не се опитват да ни продадат някои неща.

— Честно казано — отговори жената, — не разбирам закъде си се разбързал толкова. Да постоим още.

Междувременно пред друга част на оградата двете деца задърпаха още по-силно ръцете на родителите си.

— Татко, нищо не виждам — каза момиченцето.

— Ето, сега ще те повдигна — отговори бащата.

— И мен — настоя момчето.

— Ще трябва да почакаш реда си. Не мога да вдигна двама ви едновременно.

— Аз ще го взема. — Майката повдигна момчето.

— Все още не виждам нищо — оплака се момиченцето.

— Тате, тъмнината ме плаши.

— Мамо, гладен съм — изхленчи момченцето.

— Мисля, че е най-добре да тръгваме — рече бащата уморено. — Така или иначе там няма нищо. На сутринта можем да потърсим мястото, където е сниман онзи филм с Джеймс Дийкън. Снимачната площадка трябва да е била някъде тук, а чувам, че голямата стара фермерска къща още не е разрушена.

Докато родителите отнасяха изнервените си деца към колата, на паркинга спря пикап, от който изскочиха трима тийнейджъри. За нещастие на Пейдж се показа и един автобус с надпис „Тексас Турс“, от който се изсипаха около тридесет души. Всички новодошли изпитаха едновременно желание да споделят мислите си на глас и настана истинска глъчка.