Дейвид Морел - Призрачни светлини

„Какви са всичките тези хора?“ — зачуди се Дан. Той беше дошъл тук, за да поговори със съпругата си и да открие защо беше заминала така внезапно. Колкото повече хора пристигаха, толкова по-малко вероятно му се струваше да успее да се разбере на спокойствие с нея.

За жената на пейката обаче целият този народ сякаш не съществуваше. Тя продължаваше да се взира в хоризонта и нито веднъж не отмести поглед.

Пейдж осъзна, че се колебае, защото въпреки усилила, които беше положил да дойде тук, и нетърпението, което беше демонстрирал пред Костиган, всъщност се страхуваше от отговорите, които можеше да получи.

Накрая събра смелост и тръгна в тъмнината към съпругата си.

Тя беше отпуснала главата си назад, облягайки я на потъналата в мрак дървена стена. Погледът й беше насочен право напред.

Пейдж застана до нея и я погледна напрегнато.

— Тори?

Тя не отговори.

Разговорите на слезлите от автобуса хора изпълваха нощта.

„Може би не ме чува“.

— Тори? — повтори той.

Тя продължи да се взира в хоризонта.

Дан се приближи още повече до нея. Фаровете на някаква кола осветиха широко отворените й очи, но тя дори не примигна. Беше като омагьосана.

Той се обърна отново към посоката, в която жената гледаше, но не видя нищо друго, освен тъмното пасище, блестящите звезди и още едни фарове вдясно на пътя от Мексико.

— Тори, в какво се взираш?

Никакъв отговор.

Като пристъпи по-близо, Пейдж се озова на няколко крачки от нея. Видя с периферното си зрение, че Костиган се придвижи към тях и се облегна на друг стълб. Димът от цигарата му се носеше във въздуха.

Внезапно Тори проговори.

— Не са ли красиви? — попита тя.

— Кои? — Дан се обърна към тъмното пасище и се съсредоточи. — Какво виждаш?

— Не ги ли забелязваш?

— Не.

Пейдж едва чу гласа й заради шума от дразнещите разговори зад гърба му.

— Тогава не трябваше да идваш.

Слисан, той седна до нея.

Началникът на полицията се размърда отново.

Тя продължаваше да не го поглежда.

— Какво очакваше да направя? — попита я Дан, като се опитваше да говори спокойно. — Замина, без да ми кажеш нищо. Нямаше те никаква цели два дни. Уплаших се, че ти се е случило нещо лошо. Когато разбрах, че си тук… Едва ли си очаквала, че ще си остана вкъщи.

На наблюдателната платформа се качи цяла тълпа — нозете на новодошлите тропаха по дървения под, а гласовете им отекваха в заграденото пространство.

— Нищо не виждам — заяви един от тях. — Ама че тъпотия.

— Чакайте! — извика някой пред оградата. — Там!

— Къде?

— Ей там! Вижте! Четири са!

— Да! — възкликна някаква жена.

— Нищо не виждам, мамка му — обади се един тийнейджър.

— Там! — извика друг.

При всяко възклицание тълпата се раздвижваше и се обръщаше. Мърморенето спря, докато хората съсредоточаваха цялото си внимание върху гледката. Ала после започна отново, защото някои не виждаха нищо. Сред тях беше и Пейдж.

— Сигурно се бъзикате с мен — оплака се друг тийнейджър.

Коментарите на хората продължиха. Някои бяха възторжени, други разочаровани. Имаше и гневни.

Дан чу шепота на Тори:

— Смущенията продължават по няколко часа.

Той я изгледа озадачено. Поседяха известно време мълчаливо и когато част от зяпачите започнаха да се разотиват, фаровете на колите им разкриха колко напрегнато се взираха в мрака очите й. Червената й коса беше прибрана зад ушите и подчертаваше привлекателните черти на лицето й. Прииска му се да я докосне по бузата.

— После нещата си идват на мястото — продължи Тори — и можеш да им се насладиш спокойно.

— Искаш ли да постоя тук и да изчакаме всички да си тръгнат? Тогава ще ми ги покажеш.

Тя кимна утвърдително.

Пейдж леко потръпна. В съзнанието му се въртяха въпроси, които не можеше да зададе.

Облегнат на близкия стълб, Костиган хвърли цигарата си и я смачка с ботуш, без да откъсва поглед от тях.

— Когато бях на десет години, родителите ми ме взеха на екскурзия — каза Тори, като се взираше в мрака.

Гласът й заглъхна.

Дан не разбираше защо му разказва тези неща. После тя сякаш си спомни нещо и продължи шепнешком.

— Тогава живеехме в Остин и пристигнахме в тази част на Западен Тексас чак привечер. — Тя наведе глава, взирайки се в далечината. — Баща ми искаше да посети свой братовчед, който наскоро беше започнал работа в едно тукашно ранчо. Братовчедът щеше да остане в района само за няколко месеца. — Тори отново млъкна за миг, после додаде: — Както знаеш, всички роднини на баща ми бяха авантюристи.