Дейвид Морел - Призрачни светлини

„В това число и той“ — помисли си Пейдж, но не я прекъсна. Баща й беше зарязал семейството си, когато Тори била на шестнадесет.

— Минахме оттук с колата — поясни тя.

Радостните възклицания на тълпата се смесиха с негодуванието от настъпващия студ. Усещаше се нетърпението, което някои хора изпитваха, защото не виждаха това, което другите твърдяха, че виждат. Беше много шумно и на Дан му беше трудно да чува думите на Тори, но не смееше да я помоли да говори по-високо, защото се страхуваше да не постигне обратен ефект.

Тя продължи:

— Още по онова време тук имаше две обществени тоалетни. Пишкаше ми се и когато ги видях на светлината на фаровете, извиках на татко да спре, но той бързаше да види братовчед си. Щеше да продължи, ако майка ми не беше настояла. Втурнах се в една от тоалетните, а когато излязох, баща ми ме чакаше нетърпеливо до колата. Нещо ме накара да погледна към пасището и тогава ги видях.

— Какво съзря?

Тори сякаш не чу въпроса му.

— Не можах да се сдържа и отидох да ги погледам през оградата. Мама ме водеше всяка неделя на църква и аз си помислих, че когато говори за рая, проповедникът има предвид точно това. Татко ми нареди да се качвам в колата, но аз не помръднах. Не можех да откъсна поглед от това, което съзирах. Той поиска да узнае какво, по дяволите, смятам, че виждам. Опитах се да му обясня, но баща ми промърмори нещо за проклетото глупаво детско въображение. Спомням си, че се опитах да го отблъсна, когато той ме вдигна на ръце и ме отнесе в колата. Аз крещях и го удрях с юмруци. Той ме хвърли на задната седалка.

— Съжалявам — каза Пейдж. — Може би е било за добро, че накрая си е тръгнал.

Тори не отговори и той съжали за прекъсването. После осъзна, че тя отново бе насочила вниманието си към мрака.

— Там! — изкрещя една жена при оградата.

— Да! — присъедини се някакъв мъж.

Друга жена посочи напред.

— Пет са!

— Нищо не виждам!

Отвратени, тийнейджърите се качиха в пикапа и отпратиха нанякъде. Пет–шест туристи тръгнаха обратно автобуса, но изненадващо повечето останаха и продължиха да се взират в тъмнината.

— Ей там, вляво, има една! — възкликна някой.

— Какво трябва да видя? — попита друг.

Дан се запита същото.

Тори проговори отново, все още без да го поглежда.

— Спомних си за това място едва преди два дни.

— В деня, когато си тръгнала към къщата на майка ти — отбеляза Пейдж. За малко да каже „В деня, когато ме изостави“.

— Бях подминала Ел Пасо. Беше шест часът вечерта. Намирах се в един ресторант до пътя. Разглеждах пътната карта, докато пиех кафе. Все още имах много път до Сан Антонио и се чудех дали да не спра някъде за през нощта. Междущатската магистрала 10 продължава на югоизток покрай мексиканската граница до град на име Есперанца, после завива рязко на изток към Сан Антонио. Реших, че Есперанца е подходящо място да пренощувам. — Тя млъкна за миг. — Интересно име за град.

— Есперанца? — Дан бе живял достатъчно дълго на югоизток и знаеше, че това е испанската дума за „надежда“.

Тори се усмихна на нещо в тъмнината. Той зачака, усещайки, че го обзема страх. Тя продължи историята си след минута. Гласът й беше съвсем спокоен, сякаш четеше приказка за лека нощ на малко дете.

— Погледнах в долния край на картата, за да видя мащаба и да пресметна колко километра още трябва да пропътувам. Но докато погледът ми се местеше от град на град, името на един от тях привлече вниманието ми: Ростов. Сигурно съм го съхранила в паметта си през всичките тези години. Удивително.

Внезапно споменът за онази нощ се завърна при мен толкова ярък, сякаш всичко се беше случило вчера. Спомних си, че на крайпътната тоалетна имаше надпис „Собственост на град Ростов“. Спомних си как излязох от тоалетната и видях какво има в мрака зад оградата. Сетих си как се ядоса баща ми, когато не разбра какво му говоря, и как ме хвърли в колата. Почувствах сълзите в очите си, усетих как ги избърсвам и се взирам през задния прозорец в тъмнината, докато се отдалечавахме и вече не виждах нищо. Пътувахме толкова дълго, че накрая заспах на задната седалка. И ги сънувах.

— Там! — възкликна някой при оградата и посочи.

— Така че си допих кафето, сгънах картата и се качих в колата — продължи Тори. — Когато стигнах до Есперанца, не спрях да пренощувам, а продължих да шофирам, само че не завих по магистрала 10 към Сан Антонио. Вместо това се отклоних по един селски път и продължих по него на югоизток, покрай границата. Слънцето залезе, но аз не спрях, докато не стигнах дотук. Тогава тази наблюдателна платформа не съществуваше — имаше ги само тоалетните. Страхувах се, че паметта ми ме е подвела; че, както твърдеше баща ми, онова, което бях видяла онази нощ, е било проклета игра на детското ли въображение.