Дейвид Морел - Призрачни светлини

Тези думи му се сториха по-безсмислени и от въображаемата риба.

— Не разбирам какво…

Един от камъните внезапно помръдна. Едва забележимо. С не повече от сантиметър. Но Пейдж беше сигурен, че е помръднал. Той пристъпи към стъклото.

— А! — възкликна баща му, забелязал внезапния му интерес. — Май започваш да схващаш.

— Камъкът. Той…

— Не е камък.

Предметът се премести с още един сантиметър и Дан осъзна, че баща му е прав — не беше камък.

После видя глава, а след нея пипало, сетне още едно. Създанието не се движеше по-забележимо от преди. Просто зрението на Пейдж се беше променило — или по-скоро съзнанието му.

Баща му каза:

— Понякога виждаме само това, което очакваме да видим.

Започваше да разбира. Понеже на пръв поглед му се бе сторило, че вижда пясък, камъни, водни растения и макет на отломка от потънал кораб, съзнанието му беше приело тези познати форми за даденост и не си бе направило труда да анализира нещата, които очите му съзираха в действителност.

Дан видя с удивление, че още един камък помръдва. Част от пясъка се надигна. Отломката от потънал кораб се завъртя на една страна, а едно от растенията започна да се придвижва по дъното на резервоара. Зелените му шипове се оказаха пипала. Години по-късно, докато се обучаваше в полицейската академия в Ню Мексико, Пейдж непрекъснато се връщаше към онзи следобед, когато бе разбрал, че има голяма разлика между това, което виждат очите, и онова, което в действителност се намира пред тях, че светът невинаги е такъв, какъвто изглежда. А по-късно бе открил със съжаление, че истинското лице на нещата често е грозно.

Но не и през онзи следобед. Тогава той започна да брои развълнувано съществата, които внезапно бе забелязал. Те сякаш бяха навсякъде.

— Една, две, три.

— Четири, пет, шест — продължи баща му.

— Седем, осем, девет — присъедини се със смях майка му. Беше лятото, преди да й поставят диагнозата, че има смъртоносен рак на гърдата.

Баща му предположи, че в резервоара има дузина сепии, но Пейдж преброи осемнадесет причудливи, отблъскващи създания, които се бяха научили да прикриват грозотата си и това ги правеше симпатични. След няколко минути вече не виждаше пясъка, камъните, подводните растения и отломката от кораб, а само сепии.

— Как успяват да се прикриват така? — попита той, възторжено ухилен, баща си.

— Никой не знае. Хамелеоните са известни със способността си да приемат цветовете на заобикалящите ги предмети. Паяците също могат да го правят. Но никой не го прави по-добре и по-бързо от сепиите.

— Магия — каза Дан.

— Природа — поправи го баща му.

Пейдж си припомни събитията от онзи следобед, докато се взираше в тъмнината отвъд оградата, а тълпата от непознати хора пред него се удивляваше на неща, които оставаха невидими за него. Част от присъстващите се оплакваха, че не проумяват на какво се дължи вълнението на останалите, и Дан разбираше объркването им. Може би беше свидетел на масова халюцинация, на някаква групова заблуда, при която хората се убеждаваха взаимно, че виждат нещо, което не съществува?

Но Тори не е била с тези хора, когато го е видяла за пръв път. А освен това се бе върнала тук съвсем сама, след като си го е припомняла и сънувала години наред. Ако беше някаква заблуда, тя само беше повярвала в нея.

„А може би аз съм този, който се заблуждава — рече си той. — По дяволите, минали са много години, а жена ми не е пожелала да сподели с мен нещо, което е било толкова важно за нея, че се е върнала в тази пустош“.

Трябваше да запази самообладание.

„Спомни си сепиите. Спомни си какво ти каза баща ти. Понякога виждаме само това, което очакваме да видим. Понякога трябва да се научим да гледаме по друг начин“.

„За бога, трябва да се науча да гледам по друг начин“.

Реалността, която Пейдж смяташе, че познава, се беше преобърнала с главата надолу. Бракът, който си бе мислел, че има, животът, на който се бе радвал, — нищо не беше такова, каквото му бе изглеждало.

„Защо? — изкрещя Дан наум. — Как е възможно да не предвидя случилото се!“

Той стана от пейката и пристъпи към края на платформата. Не обърна внимание на облегналия се на стълба Костиган, а се загледа над главите на развълнуваните хора. Съсредоточи се върху тъмнината.

Забеляза отново далечните светлини на фарове, които се приближаваха по пътя от Мексико. Но хората не бяха развълнувани заради тях. Те сочеха в съвсем друга посока.