Дейвид Морел - Призрачни светлини

Огледа блесналите звезди. Те бяха по-ярки и различни от звездите, които бе свикнал да вижда в ясното нощно небе над Санта Фе. Може би правителството бе построило близката радиообсерватория заради тях. Ала тълпата не сочеше към звездите — вниманието й бе съсредоточено върху хоризонта.

„Какво си мислят, че виждат?“

„Спомни си за сепиите“.

Той се концентрира върху мрака над пасището.

И видя някакво слабо, почти недоловимо движение…

Само дето Дан беше сигурен, че го е видял. Беше успял някак да фокусира погледа си, да се вглъби… И не беше само движение, беше промяна в тъмнината.

Внезапно пред очите му се появиха малки светлинки. Някои от „звездите“, които бе видял преди малко, не се намираха в небето, а се рееха над пасището. Отначало си помисли, че пред очите му танцуват дузина светулки, но светлинките бяха по-ярки и веднъж забелязани, започнаха да увеличават размера си.

Може би се намираха на няколко километра от него, но въпреки това му се струваха толкова близки, че той протегна ръка, за да ги докосне. Тогава осъзна, че хората в тълпата не ги сочат, а също като него се опитват да ги пипнат.

Докато се взираше в тях, далечните светлини започнаха да придобиват цвят — червено, зелено, синьо, жълто… Изреждаха се всички цветове, които бе видял по къщите и магазините в града. Започнаха да се сливат по двойки, да стават по-големи и по-ярки. Издигаха се и се спускаха. Движеха се напред и назад на хоризонта, сякаш носени от слабо течение. Люлееха се и се въртяха хипнотично.

„Какво виждам?“

Смутен, Пейдж се обърна към Костиган, за да потърси потвърждение на това, което се разиграваше пред очите му, ала полицейският началник отново разпери ръце.

Дан се извърна пак напред, съсредоточавайки се върху това, което виждаше или си мислеше, че вижда. Някои от светлините на хоризонта се разделиха, а други продължиха да се сливат. Те блещукаха нежно и успокоително и сякаш го зовяха.

„Никога не съм виждал нещо подобно. Какво представляват? — Внезапно в него се надигна съмнение. — Защо не ги забелязвах допреди минута? Сигурно е някаква оптическа илюзия“.

„А може би желая толкова отчаяно да видя нещо в тъмнината, че от напрежение пред очите ми са затанцували цветни петна. Или съм се съсредоточавал, докато не съм си ги въобразил. Откъде да знам дали Тори вижда, или си мисли, че вижда, същото?“

„И какво ли съзират останалите?“

Освен светлините имаше нещо друго; нещо, което не можеше да определи напълно. Беше на ръба на възприятията му, подобно на едва доловим звук.

Когато Дан слезе от платформата, за да попита какво е това една тийнейджърка, сочеща възхитено пасището отвъд оградата, в тълпата настана раздвижване. Един глас се извиси над глъчката.

— Не виждате ли колко са зли?

Пейдж се спря и се опита да установи откъде идва гласът. Беше дълбок, силен и гневен мъжки глас…

— Не разбирате ли какво правят с вас?

Внезапно движение вдясно привлече вниманието му.

Той видя висок едър мъж, който разблъскваше яростно хората.

— Стига си ме блъскал! — оплака се някой.

— Пусни ме! — извика възмутено друг.

Гласът стана още по-гневен.

— Не разбирате ли, че всички ще се озовете в ада?

— Пушка! — изкрещя уплашено някаква жена. — Мили боже, той има пушка!

През тълпата премина вълна на уплаха и Пейдж моментално се наведе. После посегна към пистолета, който почти винаги носеше. Ала осъзна ужасено, че Костиган го убеди да го остави в куфара си във взетата под наем кола, която беше паркирана пред сградата на градския съвет.

Дланите му се изпотиха.

Сърцето му се разтуптя. Той се приведе още повече и огледа трескаво паникьосаната тълпа. Изтръпна, щом чу силен, пронизителен пукот, и после видя проблясъка от изстрела сред бягащите мъже и жени. Разбра, че онзи е въоръжен с автомат.

Мъжът стреля отново, като се целеше отвъд оградата. Дан осъзна, че непознатият е взел на мушка онова, което се намираше на хоризонта и което той си бе помислил, че вижда.

— Вървете обратно в ада, откъдето сте дошли! — изкрещя мъжът към пасището и продължи да стреля.

Дан зърна силуета на автомата и разпозна извития пълнител, който стърчеше от задната му част. Профилът беше на АК-47.

Той трескаво погледна към Костиган и видя, че полицаят е извадил пистолета си и се е привел напрегнато като самия него.

Тичащите хора скриха мъжа с автомата и Пейдж го изгуби за няколко мига от поглед.

Още един проблясък проряза тъмнината.