Дейвид Морел - Призрачни светлини

— Да, сър — отговори Локхарт, но в гласа му се прокрадна съмнение. Той погледна край него и полковникът разбра, че си мисли за дупките от куршуми във фигурата на стареца. После погледът му се премести към разкъсаната на парчета жена с бяла престилка.

— Съучастници — обясни му Рейли. — Щяха да ме нападнат при първа възможност.

— Разбира се, сър. — В гласа на сержанта все още звучеше съмнение.

— Локхарт, не ти ли харесва тази служба?

— Напротив, сър, много ми допада.

— Мога да уредя да те изпратят някъде, където има повече предизвикателства. Може би в някоя зона, където се водят истински боеве.

— Предпочитам да не го правите, сър.

— Битките изграждат характера, знаеш това.

— Сър, участвал съм в сражение. При цялото ми уважение, не мисля, че се нуждая от допълнително изграждане на характера.

— Тогава ще ти спестя подобно преживяване. Но щом си участвал в истинска престрелка, би трябвало да си научил поне едно практично нещо.

— Да, сър. Какво е то?

Полковникът махна към счупената мишена в бяла престилка.

— Не оцеляваш дълго, ако си губиш времето в притеснения за невинни очевидци, особено по време на престрелка. Да, някой лигав репортер може да те обвини във военно престъпление, а армията може да отстъпи пред недоволството на шепа политици и да те даде под съд. Но ти все още ще си жив, а десет години тежък физически труд са за предпочитане пред това да те застреля някой предполагаемо невинен очевидец, който си мисли, че си глупак, щом не си го убил. Например под медицинската й престилка можеше да се крие бомба на атентатор.

— Да, сър.

— Трудно ще се намери някой, който да подобри новия ми рекорд.

— Така е, сър — увери го категорично сержантът.

Мобилният телефон на полковника иззвъня. Той го извади от калъфчето на колана си и каза с авторитетен глас:

— Рейли е на телефона.

Това, което чу, накара тялото му да се изопне.

Пое веднага към асансьора, за да слезе на долното ниво.

Странните звуци се процеждаха под затворената врата на командния център, разположен едно ниво под стрелбището. Рейли ги чу в момента, в който излезе забързано от асансьора. Той подмина един въоръжен часовой, набра кода за достъп на електронното табло и отвори.

Звуците го връхлетяха с цялата си сила. Дузина цивилни изследователи наблюдаваха различни електронни екрани, преценяваха, измерваха и пресмятаха. Никога преди не беше виждал изследователския си екип толкова напрегнат.

Той побърза да затвори вратата и тръгна към множеството проблясващи уреди и потрепващи стрелки на скалите, като се опитваше да определи звуците, които чуваше. Приличаха му на музика, само че никога преди не беше чувал подобни тонове. Те минаваха през компютърна програма, която ги синтезираше, и това им придаваше изкуствено звучене. Ала той и преди беше чувал синтезирана музика и тя нямаше нищо общо с особеното усещане, което пораждаха в него тези звуци.

Първо, завладяващият ритъм. Той се лееше толкова хипнотично, че успокои ускореното му сърцебиене. После тоновете, които вибрираха така, че цветовете в залата му се сториха по-ярки. И накрая самата мелодия, която не можеше да сравни с нищо познато и от която устата му сякаш се изпълни с…

— Усещате вкуса на портокалов сок, нали, полковник?

Слисан, Рейли вдигна очи. Един изследовател беше забелязал, че прокарва език по устните си.

— Точно така. Как разбра?

— Всички го усещаме. А цветовете изглеждат ли ви по-ярки? — Очите на мъжа проблеснаха любопитно.

Рейли кимна, като примижа заради внезапно засилилия се блясък на мониторите.

— Усещате музиката почти толкова ясно, колкото я чувате — продължи мъжът.

— Да. Като вълна от топлина по кожата ми.

— Нарича се синестезия.

Полковникът беше благословен с енциклопедична памет. Трябваше му не повече от секунда, за да си спомни значението на думата.

— Процес, при който стимулирането на едно от сетивата по някакъв начин стимулира и останалите сетива.

— Точно така — каза изследователят. — В случая ние не само чуваме тези звуци, но ги виждаме и ги усещаме на допир и вкус.

Рейли местеше погледа си от един учен върху друг. Мислеше си за проектите, върху които работеше екипът му. Един от любимите му беше излъчването на ултракъси звукови вълни, които оказваха влияние върху физическото и психическото състояние на врага. Неприятелят нямаше да чуе звука и следователно нямаше да подозира, че го атакуват. Резултатът обаче щеше да е забележителен. През деветдесетте години бяха изпробвали ранна версия на оръжието върху изолираното градче Таос в Северно Ню Мексико.