Дейвид Морел - Призрачни светлини

Всеки път, когато полковникът се тестваше в тренировъчната къща, Локхарт променяше разположението на стаите и ги подреждаше по нов, непредсказуем начин. Единственото нещо, в което Рейли можеше да бъде сигурен, беше карабината в ръцете му. По време на двадесет и пет годишната си кариера той бе използвал нейния предшественик — М16 — в много въоръжени конфликти по целия свят. Можеше да я разглоби и сглоби в пълен мрак, при това със забележителна скорост. Познаваше частите й като тялото на любовница. Можеше да стреля със старата щурмова карабина с невероятна точност дори когато тя бе на автоматична стрелба.

Въпреки това М16 имаше известни недостатъци, особено дължината на цевта, която беше неподходяща за близък бой в градски условия, затова бяха създали по-леката и по-къса Д4. Като офицер от редовната армия, Рейли имаше известни различия с морската пехота, но напълно подкрепяше изискването им всички офицери да заменят пистолетите си с Д4.

„По душа всички сме карабинери“ — помисли си той.

Като се придвижваше внимателно по сумрачния коридор, полковникът се увери, че карабината е настроена да изстрелва откоси от по три куршума. После се напрегна да проясни съзнанието си и да спре треперенето на краката си. Използвайки дълго практикувани техники, той се опита да установи контрол върху дишането си и да успокои пулса си.

От вратата пред него изскочи мишена.

Рейли се прицели, но не натисна спусъка. Мишената представляваше старец с вдигнати ръце.

Той надникна в стаята, видя, че е празна, и продължи по коридора, но внезапен шум зад гърба му го накара да се завърти. От стаята изскочи друга мишена. По някакъв начин беше останала незабелязана от него. Имаше формата на мъж с карабина, но Рейли дръпна спусъка още преди да е спряла и направи три дупки в главата й. После изстреля други три куршума в главата на стареца, защото допусна, че е в съюз с нападателя и че в реални условия вероятно ще грабне оръжието на убития веднага щом Рейли му обърне гръб.

Полковникът огледа набързо остатъка от коридора. Готов за стрелба, той продължи напред сред сгъстяващите се сенки. Номерът беше да разпределя равномерно тежестта си и никога да не поставя единия си крак прекалено далече от другия. Започна да приплъзва енергично нозе, като във всеки един момент изчисляваше накъде ще го завърти откатът на карабината.

От някаква врата изскочи друга мишена. Рейли едва не я простреля, преди да види, че това е майка с дете в ръцете. Но после осъзна, че детето всъщност е кукла и че зад него се подава потулена дръжка на пистолет. Той дръпна спусъка и изпрати три куршума в жената.

Коридорът вонеше на изгорял барут. Полковникът беше със защитни слушалки на ушите, но концентрацията му вече беше толкова силна, та можеше да се закълне, че чува звънтенето на празните гилзи по бетонния под.

Колко време беше изминало? От колко време беше тук?

„Не мисли за това! Просто си свърши работата!“

Коридорът зави надясно. Рейли влезе в подобна на приемна зона, в която имаше бюро и наредени пред него дървени столове. Без предупреждение, зад бюрото изскочи мишена. Мъж с пистолет!

Докато полковникът стреляше по него, от вратата на някакъв офис се подаде фигура на жена в бяла медицинска престилка. Тя вдигна ръце, а през това време от съседната врата се появи друга мишена — мъж, който се канеше да хвърли граната.

Рейли го застреля, откри огън по фигурата, която се показа от една по-далечна врата, — жена с карабина, после гръмна двамата стрелци, които изскочиха от коридора срещу приемната.

Той се завъртя, като се оглеждаше внимателно, нащрек за нови атаки.

Устата му беше пресъхнала. Ръцете му бяха плувнали в пот.

Сърцето му туптеше толкова учестено, че усети напрежение във вените на врата си. Като дишаше дълбоко и бавно, огледа още веднъж мястото. Беше ли елиминирал всички заплахи?

Не.

Жената с бялата медицинска престилка продължаваше да стои пред него. Беше невъоръжена, с вдигнати ръце.

„Това някакъв номер на сержанта ли е? — запита се Рейли. — Не се ли подава оръжие от джоба на престилката й?“

Той превключи карабината на пълна автоматична стрелба и изпразни остатъка от пълнителя в нея — мощен откос, който разкъса шперплатовата фигура.

В слушалките му прозвуча остро електронно изсвирване — сигнал, че упражнението е приключило. Полковникът ги махна и се обърна към сержант Локхарт, който се приближаваше по коридора.

— Приключих преди определените деветдесет секунди — каза Рейли. — Подобрих собствения си рекорд, нали?