Дейвид Морел - Призрачни светлини

— Джейк — обърна се началникът на полицията към върлинестия младеж зад гишето, — дамата от бунгало 11 напусна ли?

— Не. Плати до края на седмицата. Видях колата й да потегля нанякъде преди двайсетина минути.

Костиган кимна и махна към Пейдж.

— По-добре запази стая за този господин.

— Няма нужда — обади се раздразнено Дан. — Ще отседна при жена си.

— Стига тя да е съгласна, но в случай, че не е, Джейк, запази му стая.

Мрежестата врата изскърца отново, когато полицейският началник я отвори. Щом излязоха отвън, той обърна гръб на залеза и се замисли за момент.

— Очаква я дълга нощ.

„Каквото и да означава“ — добави наум Пейдж.

— Казахте, че заместникът ви я е намерил рано тази сутрин. Какво е правила преди това?

— Трябва да видите със собствените си очи.

— Сър, започва да ми писва от тези глупости.

Костиган сякаш не го чу.

— Може би е отскочила да си вземе нещо за ядене. Да пробваме в „Риб Палъс“.

Те се качиха в колата и се върнаха при ресторанта, но джипът на Тори не беше отпред. Дан забеляза, че повечето клиенти карат пикапи. Полицейският началник настоя да влязат вътре. Тори не беше сред ранните вечерни посетители.

— Фред — обърна се Костиган към мъжа с престилка, застанал зад барплота, — една червенокоса жена да се е отбивала тук преди двайсетина минути, за да си вземе храна за вкъщи?

— О, да. Взе си сандвич с пуешко и сирене и един студен чай. Нямаме много поръчки за пуешко. Извади късмет, че имахме.

— Не е зле да заредиш още от него. Нещо ми подсказва, че ще се върне. Дай ни два хамбургера с пържени картофки за из път. — Костигън погледна към Пейдж. — Надявам се, че не сте вегетарианец.

Дан го изгледа безмълвно.

— Хамбургерите са хубави. Аз черпя.

От едната страна на издутия хартиен плик имаше мазно петно. Началникът го отнесе в полицейската кола.

Качиха се и потеглиха на изток. Във всички посоки се простираше поле, покрито с рядка кафява трева. Под сумрачната светлина пасяха говеда.

Отдясно се появи ограда от бодлива тел, зад която се извисяваха ръждясалите руини на метални постройки. На равни интервали по оградата висяха табели с надпис:

СОБСТВЕНОСТ НА АМЕРИКАНСКАТА АРМИЯ

ОПАСНОСТ!

ОПАСНИ ХИМИКАЛИ!

НЕЕКСПЛОДИРАЛИ СНАРЯДИ!

— Това е било тренировъчно летище на армията — обясни Костиган. — През четиридесетте.

— Видях го от самолета. Чудех се какво е станало с него.

— Затворили са го през 1945 година. Просто са го изоставили. Оттогава се разпада.

На известно разстояние пред тях, зад нещо, което приличаше на исторически паметник, Дан видя ниска дървена постройка. Тя имаше плосък покрив и приличаше на крайпътен щанд за зеленчуци. В случая обаче тази част от постройката, която гледаше към пътя, беше затворена, а отворената част гледаше към ограда, зад която започваше пасище. Пейдж нямаше никаква представа за какво би могло да служи подобно нещо.

Синият „Сатурн“ на Тори беше паркиран до него.

— Аха, раничко е дошла — отбеляза Костиган.

Те отбиха от пътя и спряха зад сатурна. Дървената конструкция имаше странична стена, която пречеше на Дан да види дали Тори е вътре. Но пък не позволяваше и на нея да съзре полицейската кола.

— Предполагам, че е решила, че е по-добре да чака тук, отколкото в мотелската си стая — каза възрастният мъж.

— Това ли е наблюдателната платформа, за която ми споменахте?

— Да, където я е намерил моят заместник.

Пейдж протегна ръка към вратата на патрулката.

— Почакайте — спря го Костиган. — Няма да отнеме много време. Слънцето почти е залязло. Щом се мръкне, ще разберете всичко.

Дан го изгледа втренчено.

— До този момент изпълнихте исканията ми. Толкова ли е трудно да изчакате още десет минути?

— Ала защо да стоим, докато проклетото слънце залезе?

— Изяжте си хамбургера, преди да е изстинал. Обещавам ви, че нощта ще бъде дълга.

Ърл Халоуей седеше в снабдената с климатик зала за наблюдение и гледаше многобройните монитори, които показваха различни места от района на обсерваторията. Тагард се беше настанил до него и дъвчеше шоколадово десертче. Залязващото слънце хвърляше оранжеви отблясъци върху наредените в редица сателитни чинии. След малко, когато притъмнееше съвсем, образите щяха да станат зелени, защото щяха да се задействат топлинните сензори на камерите. Животните и хората щяха да светят в яркозелено, но в момента не се виждаше нито една крава или заек.

Халоуей взе спортното списание, което четеше Тагард. На всяка минута хвърляше поглед към мониторите. Навън всичко беше спокойно. Винаги беше спокойно, което, разбира се, беше хубаво, особено в сравнение със засадите и крайпътните бомби, които трябваше да избягва в Ирак. Но, всемогъщи боже, тази работа беше ужасно скучна.