Дейвид Морел - Призрачни светлини

— Наследих го от баща ми. Той беше механик от военновъздушните сили. Вижте, надявам се, че нямате нищо против да прескочим тези празни приказки. Искам да знам какво става със съпругата ми. Казахте, че един от заместниците ви е намерил колата й рано тази сутрин. — Дан направи всичко възможно да сдържи емоциите си.

— Да, сър. Край един път. До наблюдателната платформа, ако трябва да бъда по-точен.

— Наблюдателната платформа ли?

— Това е едно от нещата, които е по-добре да видите със собствените си очи, вместо да ви ги обяснявам.

Пейдж зачака, ала мъжът не каза нищо друго.

— Вижте, нищичко не разбирам — рече остро той. — Сигурен ли сте, че жена ми не е ранена?

— Напълно.

— И е съвсем сама?

— Сама е. Отседнала е в един тукашен мотел, „Трейлс Енд“. Ще ви заведа при нея, когато приключим. — Костиган се наведе напред, като го гледаше изучаващо. — От колко време сте полицай?

— От петнайсет години.

Началникът се втренчи в едно място от дясната страна на колана на Дан, където кожата бе изтъркана от честото носене на кобур.

— Когато не съм с оръжието си, винаги се чувствам неспокоен. Вие взехте ли вашето?

— Познавате ли полицай, който оставя пистолета си вкъщи? — присви очи Дан.

Костиган продължаваше да го гледа изпитателно.

— В случая не става дума за служебния ми пистолет, а за лично оръжие — продължи Дан. — Имам разрешително, което важи и за Тексас, и за Ню Мексико.

— Познавам закона, господин Пейдж. Но вие не отговорихте на въпроса ми.

— Пистолетът е в куфара ми, а той е заключен в колата, която взех под наем. Защо питате?

— При сегашните обстоятелства мисля, че ще е най-добре да го оставите там.

— При сегашните обстоятелства? — повтори объркано Дан, после разбра какво имаше предвид Костиган. — Исусе, нали не мислите, че представлявам заплаха за жена си?

— Домашните кавги стават опасни, когато са намесени оръжия.

— Но това не е домашен скандал. — Пейдж се помъчи да не повишава глас.

— Наистина ли? Тогава защо ме попитахте дали е сама? И защо е казала на майка си, че ще я посети в Сан Антонио, а не е казала на вас, че заминава?

За момент Дан остана безмълвен. Не знаеше какво да отговори. После разпери безпомощно ръце и отрони възможно най-спокойно:

— Добре, истината е, че и аз нямам никакво обяснение. Не знам защо е заминала, без да ми каже нищо, нито какво търси тук, в Ростов.

— Защо е тук… Ще разберете довечера. Колкото до това какво става между вас двамата…

— Обещахте, че ще ме заведете при нея. — Пейдж се изправи. — Губим време. Да вървим.

— Разговорът ни още не е приключил. Седнете. Ще ви разкажа една история.

— История? — Той изгледа подозрително мъжа зад бюрото. — Какво, за бога…

— Да, история. Изслушайте ме, става дума за баща ми. Той беше началник на полицията тук, в Ростов.

— Това какво общо има с…

— Още не сте седнали на стола си, господин Пейдж.

Напрегнатият поглед на възрастния мъж го накара да се поколебае.

— След това ще ви заведа при жена ви.

Дан седна нетърпеливо.

— Слушам ви.

— Една нощ някакво ужасено момче се обадило по телефона на моя баща. Казало му, че баща му бие майка му. Когато му съобщило фамилията си, татко не се сетил веднага. Семейството се било преместило тук от Форт Уърт преди няколко месеца. Съпругът бил безработен, а някакъв негов тукашен роднина му намерил препитание в оборите.

Когато не бил на работа, мъжът обичал да ходи в местен бар, да се напива и да се бие. Никой не помнел да е имало по-горещ септември, но въпреки това жена му винаги носела блузи със закопчана якичка и с дълги ръкави. По-късно станало ясно, че така прикривала синините си. Момчето се държало кротко в училище, но постоянно нервничело, сякаш се страхувало да не направи нещо погрешно, за което да го накажат.

Онази нощ, когато то се обадило, уплашено, че баща му ще убие майка му, татко се качил в служебната си кола и отпрашил към дома му. Къщата — занемарена кирпичена постройка с изпопадала от стените мазилка — се намирала близо до загражденията за добитък. Лампите светели. Когато баща ми чул крясъци и плач, потропал по вратата и извикал: „Отворете! Полиция!“. Поне аз така си го представям. Представял съм си го повече пъти, отколкото смея да си призная.

Крясъците спрели. Баща ми потропал отново, а отвътре гръмнала пушка и отнесла половината врата. Отнесла и баща ми. Съмнявам се, че е останал жив достатъчно дълго, за да усети как пада на земята.

Пейдж се наведе напред в стола си.