Дейвид Морел - Призрачни светлини

— Тази сутрин ви се обадих от Санта Фе за кола под наем.

— Дан Пейдж ли се казвате?

— Същият. Не знам колко време ще остана, но бих искал да ми откриете сметка по кредитна карта, за да ме таксувате за гараж. Освен това напълнете резервоарите ми със 100 LL.

Повечето самолети с пропелери използваха такова гориво. Съкращението LL означаваше, че е с ниско съдържание на олово — един от малкото оловни бензини, които все още се продаваха в Съединените щати.

— Чудесно, колата е зад сградата — каза механикът. — Трябва само да подпишете документите, които съм подготвил.

Като се стараеше да прикрие емоциите, които бушуваха в него, Пейдж му подаде шофьорската си книжка и една кредитна карта.

— Тук не идват много непознати пилоти — добави прошареният мъж. Това беше учтив тексаски начин да попита Дан по каква работа е в града.

Пейдж сам се изненада от отговора си:

— Имам семейни проблеми за оправяне.

Колата беше червена „Тойота Селика“. Дан открехна шофьорската врата и отвътре го лъхна горещина. Остави я отворена, докато слагаше чантите си в багажника, но когато се настани зад волана, и той, и седалката все още бяха горещи. Запали двигателя и пусна климатика. Щом почувства хладната въздушна струя, си пое дълбоко дъх и се помъчи да се успокои. После излезе от летището и се насочи към единствения прашен път, който по-нататък ставаше павиран и навлизаше в града.

Водна кула се извисяваше над ниските сгради, които се виждаха напред. Отдясно минаваше железопътна линия, край която се нижеха заграждения за добитък. Щом навлезе в покрайнините на Ростов, пътят стана два пъти по-широк — вероятно останка от времето на пограничния живот, когато стадата са били прекарвани през града.

Пейдж подмина магазин за фураж, магазин за седла и ботуши и магазин на „Форд“, който, изглежда, се бе специализирал в продажбата на пикапи. После се появиха къщи в землисти цветове, които варираха от пясъчно-жълто през жълто-кафяво до кафяво. Вратите им обаче бяха зелени, сини или червени. Пред едноетажните домове имаше градинки с пъстри цветя.

Дан стигна до пресечка, след която жилищата отстъпваха място на различни бизнес сгради — ресторант, банка, хотел, кантора за недвижими имоти (която го подсети за Тори) и магазин за дрехи. Тук цветовете също се набиваха на очи. Редуваха се червени, лилави, жълти и зелени постройки, като нито един цвят не се повтаряше в отсека от пресечка до пресечка.

Ала въпреки свежия им вид Пейдж имаше чувството, че повечето от тях са много стари и преди време са били пред пълна разруха. Освен това му се струваше, че вече ги е виждал — не в сегашния им цветен вариант, а както са изглеждали навремето, — точно както се бе почувствал при вида на пасящия извън града добитък, макар да идваше за пръв път в района.

По улиците почти нямаше автомобили. Някаква жена буташе детска количка. Млад мъж седеше на една пейка с хармоника и свиреше мелодия, която почти не се чуваше през затворените прозорци на автомобила. В края на улицата, вдясно, Дан видя старовремска железопътна гара. Вляво имаше игрище и църква. А срещу тях — сграда с висок куполообразен покрив, която навярно беше на градския съвет.

Подът беше от изтъркан тъмен мрамор. Отляво имаше врата с прозорец от матирано стъкло, върху който пишеше с черни букви „Полицейско управление“.

Вътре имаше гише, зад което седеше възрастна жена с кожен елек. Тя вдигна поглед към него и се усмихна.

— Какво обичате, господине?

— Казвам се Дан Пейдж. Началник Костиган ме очаква. Имаме уговорка за пет часа.

— И пристигате точно навреме — обади се дрезгав глас.

Пейдж го беше чул тази сутрин по телефона. Той се обърна към вратата на някаква канцелария и видя дългурест мъж, който беше вперил очи в него. Лицето му беше изпито и сбръчкано, със сива като на дългогодишен пушач кожа. Имаше мустаци и малък белег на брадичката. Прошарената му коса беше късо подстригана. Униформата му беше светлокафява. И въпреки че на колана му висеше модерен „Глок“, Дан изобщо не се изненада, като видя, че носи каубойски ботуши.

— Понеже ме питахте дали имаме летище, помолих Хари да се оглежда за вас. Той се обади да ми каже, че сте пристигнали. Имате собствен самолет?

— „Чесна 172“.

— Самолетите ме изнервят. — Костиган махна към кабинета си. — Влизайте.

Те се здрависаха и Пейдж прекрачи прага.

— За пръв път чувам за полицейски служител, който може да си позволи самолет. — Възрастният мъж се разположи зад старомодно дървено бюро. Въртящият се стол изскърца шумно под тежестта му.