Дейвид Морел - Призрачни светлини

— Когато минал половин час, без баща ми да докладва по радиостанцията, заместникът му отишъл до къщата и го намерил разпилян по земята. След като повърнал, той успял да се съвземе достатъчно, за да извика линейка. По онова време нямало други местни полицаи. Заместникът нямал друг избор, освен да се обади на Пътната полиция, но оттам му казали, че ще пристигнат на мястото най-рано след половин час, затова той събрал смелост, извадил пистолета си и влязъл в къщата.

Жената лежала на пода на всекидневната с дупка в главата. Всичко било в кръв. Заместникът отишъл в кухнята. Тя била празна. Влязъл в спалнята. Отново никой. Тогава нахълтал в по-малката стая — тази на момчето — и видял, че прозорецът е отворен. Бащата трябва да е чул, че то е прескочило и избягало навън. На следващата сутрин открили, че е подгонил сина си по пътя и го е настигнал в полето. Защо е направил всичко това, как смятате?

Дан си пое бавно дъх.

— Такива мъже обвиняват семействата за нещастията си. Смятат, че те са виновни за всичко и трябва да бъдат наказани.

— Карали сте курсове по психология?

— За да получавам по-голяма заплата.

Костиган се вгледа в някаква точка зад гърба му, сякаш си припомняше нощта, в която бе научил, че баща му е бил застрелян с пушка. После погледът му отново стана съсредоточен.

— Думите ви звучат логично. Но ето и друго обяснение. Някои хора са сбъркани. В природата им е да причиняват болка. А отвътре са толкова черни, че можем да ги опишем с една-единствена дума и тя е „зли“.

— Да, срещал съм такива хора — каза Пейдж. — Прекалено много.

— На следващата сутрин полицаите намерили трупа на момчето сред бурените на стотина метра от къщата. Бащата лежал до него. След като убил сина си, пъхнал дулото на пушката в устата си и натиснал спусъка. Койотите вече били намерили телата.

Дан усети позната горчивина в устата си. Беше си спомнил за блъснатата от пияния шофьор кола, за петте деца и жената, които бяха загинали мигновено. Сети се и за наркодилъра, който беше застрелял приятеля му Боби само преди два дни.

— Съжалявам за баща ви.

— Не минава нито ден, без да се сетя за него. Никога няма да бъда такъв добър полицай. Но той не беше перфектен и станалото онази нощ го доказва. Не е трябвало да го допуска. Каква е най-опасната ситуация, в която може да попадне един полицай?

— Семеен скандал.

— Точно така. Защото тези скандали са емоционални и непредсказуеми. След като е потропал, баща ми е трябвало да се отдръпне от вратата и прозорците. Или още по-добре — да остане в колата си и да използва мегафона, за да нареди на съпруга да излезе навън. Ако мъжът се бе показал от къщата с пушка, баща ми щеше да има шанс да се защити. Не е трябвало да става така. Но той си имаше слабо място. Ненавиждаше малтретирането. — Костиган погледна Пейдж в очите. — Особено малтретирането на жени.

— Добре — рече Дан. — Разбрах какво имате предвид. Но както вече ви казах, ние с жена ми не сме скарани. Това не е семеен скандал.

— Така твърдите вие. Няма да ви оставя насаме с жена ви, докато не се уверя, че не представлявате заплаха за нея.

Въпреки че слънцето се спускаше към хоризонта, лъчите му изглеждаха неестествено ярки. Пейдж се настани в полицейската кола на седалката до шофьора и си сложи слънчевите очила. После извади мобилния си телефон и набра номера на Маргарет, за да й съобщи, че Тори е добре и че скоро ще я види. Увери я, че ще я накара да й се обади, но не беше сигурен дали ще успее да изпълни обещанието си.

Докато пътуваха през Ростов, той мерна през прозореца магазин за заглушители на ауспуси и барбекю ресторант на име „Риб Палъс“ 4 4 В превод „Палат на ребърцата“. — Б.пр. . Пред тях, в края на града, се виждаше табела, на която пишеше „Трейлс Енд Мотел“. Залепени едно до друго едноетажни бунгала образуваха полукръг, в средата на който се намираше рецепцията.

— Съпругата ви е в номер 11 — каза му Костиган, когато колата влезе с хрущене в настлания със ситен чакъл паркинг, вдигайки облак от прах.

Но когато се озоваха пред номер 11, мястото за паркиране отпред беше свободно.

Докато слизаше от патрулката, Дан усети в себе си празнота. Пердетата бяха спуснати, а нямаше как да надникне край тях, за да види дали вътре има багаж.

Те прекосиха паркинга, бутнаха мрежестата врата, която се отвори с шумно скърцане, и влязоха в рецепцията на мотела, където имаше автомат за безалкохолни напитки и малък телевизор в единия ъгъл. На екрана някакъв репортер обявяваше спортните резултати.