Дейвид Морел - Призрачни светлини

„Просто прилича на място, над което съм летял в друга част на страната — каза си той. — Трябва да се съсредоточа върху това, което правя“.

На картата му имаше отбелязани железопътна линия и път, които минаваха през Ростов. Като летеше успоредно на пътя, който се забелязваше по-лесно от въздуха, Пейдж скоро видя малка група ниски постройки.

Според картата летището се намираше на пет километра североизточно от града, но когато се появи пред очите му и той се приготви да завие към него, внезапно изпита объркване, защото съзря втора писта от другата страна на Ростов, на югоизток.

Това летище го нямаше на картата.

Дан снижи самолета, за да го разгледа по-отблизо, и видя, че пистата е напукана и неравна, като голяма част от нея бе покрита с пръст и на места обрасла с бурени и кактуси. Недалече от нея се издигаха разпадащите се руини на хангари. Много хангари, отбеляза заинтригувано той. Останки от някакво доста голямо съоръжение.

„Какво ли се е случило с него?“ — зачуди се Пейдж.

После забеляза още нещо: необичаен топографски обект, който се простираше отвъд разрушената писта. Там, контрастирайки силно с кафявите пасища, имаше обширна зона, осеяна с големи черни камъни, приличащи на застинала лава — вероятно доказателство за вулканична активност, която преди цяла вечност бе изхвърлила на повърхността отломки от подземните пластове. Късовете лава бяха образували конуса на вулканичен кратер, половината от който се беше разрушила с времето, а другата продължаваше да стърчи над земята.

Когато и да беше станало изригването, силата му беше разпръснала буците лава навсякъде. Пейдж беше виждал подобни райони, докато беше летял над Аризона. Наричаха ги „лошата земя“ — доста подходящо име за толкова пуста и неприветлива местност. Той си помисли, че обликът на мястото съответства на начина, по който се чувстваше в момента.

Изгарящ от нетърпение да открие Тори, Дан се отдалечи от порутения неотбелязан на картата аеродрум и се отправи към действащото летище. Мислите му отново се насочиха към нещата, които трябваше да направи. Той обяви по радиостанцията намерението си да се приземи и провери посоката на вятъра, после намали мощността на двигателя и се понесе плавно надолу.

Когато се озова на едно крило разстояние от осевата линия на пистата, уравновеси самолета, почувства го как започна да се спуска и дръпна ръчката за управление на елеваторите. После се приземи гладко на двете основни колела, като остави носовото колело да се спусне само, за да не пострада колесникът.

Пейдж се придвижи бавно до стоянката в съседство с една постройка, която приличаше на стара бензиностанция, само че отпред нямаше бензинови колонки. Вместо това държаха горивото в малка цистерна. Той побърза да прогони спомена за цистерната, която беше избухнала пред очите му в Санта Фе преди броени дни. Край постройката имаше хангар с отворени врати, в чиято вътрешност се виждаха хеликоптер и пътнически самолет. Наличието им в този малък град щеше да е озадачаващо, ако не се намираше в прочутия с животновъдството щат Тексас. Привързаният към земята самолет беше с четири пропелера, всеки от които по-мощен и по-скъп от този на чесната, — още един показател за богатство.

Дан слезе от пилотската кабина, обезопаси самолета и взе чантите с багажа си от задната седалка. Ала изведнъж откри, че сега, когато не му се налагаше да пилотира, е неспособен да помръдне. Сякаш се схвана веднага щом объркването му се беше освободило от тясната въображаема клетка, в която беше успял временно да го затвори. Вече не беше „над всичко“. Не му се налагаше да прави сто неща, докато се рее във въздуха. Внезапно напрежението от изминалите два дни го заля отново. „Защо Тори замина, без да ми каже нищо?“

„Какво търси тук?“

„И изобщо, какво става, по дяволите?“

Въпреки мрачното предчувствие, което го обзе, Пейдж успя да се поокопити и пренесе чантите през горещия тротоар. Сградата, която му приличаше на стара бензиностанция, имаше кирпичени стени и покрив от вълнообразна ламарина, чиято ръжда подсказваше, че постройката е отпреди много години.

Той отвори една скърцаща мрежеста врата и влезе в малка приемна, в която имаше очукана дървена маса и протрит кожен диван. Автомат за шоколадови десертчета стоеше до охладител за вода и стенен телефон.

Вдясно имаше друга врата, водеща към офис, от който се появи едър около шейсетгодишен мъж с прошарена коса. Беше облечен във вехт работен гащеризон и бършеше с парцал изцапаните си със смазка пръсти. Дан остави чантите си и се здрависа с механика, без да обръща внимание на мръсната му ръка, защото знаеше, че така ще си спечели уважение.