Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

На кого му пука?

Зърна голямата табела „Раковина и дюна“ и светещият надпис „Свободни стаи“ под нея. Външният вид на мотела беше приятен — с бели дъски и зелени капаци. Приличаше на повечето крайпътни мотели, разположени покрай основните магистрали. След входа алеята се разделяше на две. Едната водеше под навеса на рецепцията, другата заобикаляше. Пайд Пайпър зави надясно и пое по алеята, която избягваше регистратурата. Тъй като не искаше да привлича внимание, караше със скорост, която според него беше нормална, а очите му шареха напред-назад из паркинга в търсене на буса. Не вярваше да го намери отпред, тъй като бе много лесно да го забележат от шосе 28. Обиколи отзад. Там имаше много повече коли, най-вероятно принадлежащи на хората, чиито стаи са на втория етаж. Това беше добра възможност, реши той. Когато намереше буса, щеше да потърси място близо до него, все едно е отседнал в мотела.

Ако Анджи имаше малко мозък, щеше да паркира близо до сградата. Благодарение на светлините от входа номерата на паркиралите коли се виждаха съвсем ясно. Той забави скоростта и колата му се влачеше едва-едва, докато оглеждаше номерата.

Накрая забеляза автомобил, който със сигурност беше нейният — тъмнокафяв бус, поне на десет, а може и на повече години, с вдлъбнатина встрани и номера от Кънектикът. През пет коли от него на следващата редица имаше празно място. Пайд Пайпър паркира там, излезе от седана и отиде да огледа буса отблизо. Светлината беше напълно достатъчна, за да види, че отзад има детска седалка.

Погледна часовника си. Имаше предостатъчно време, а беше зверски гладен. В съседство имаше ресторант за бързо хранене. Защо не? — запита се, като извади тъмните очила, сложи си ги и прекоси паркинга. Ресторантът беше пълен. Чудесно, реши той. Единственото свободно място на бара беше до шубера. Той седна и посегна към менюто, когато жената до него даде поръчката си за хамбургер, черно кафе и портокалов сок, но за из път.

При звука на гласа й Пайд Пайпър рязко обърна глава. Но още преди да зърне кльощавата жена с права кестенява коса, разпозна агресивния, дрезгав глас, който бе чул по телефона.

Забоде нос в менюто. Знаеше, че не е сбъркал. Това беше тя — Анджи.

Офисът на фирмата за почистване „Рилайъбъл“ се намираше в мазето на къщата на Стан Шафнър. Час след разговора с Джед Марти Мартинсън реши, че трябва да поговори още веднъж с Шафнър. Прегледа показанията, дадени от двамата синове на Стан и от дългогодишните му работнички — жените, които бяха свършили истинската работа по миенето, бърсането на прах и лъскането в дома на семейство Фроли. Всичките свидетелстваха, че докато са били в къщата, никой външен човек не е влизал.

Когато Марти препрочете показанията на служителките на Шафнър, веднага забеляза един пропуск. Никоя от разпитаните не споменаваше, че Стан е наминал, докато са чистели, макар че лично той бе признал, че е направил обичайната си проверка. Ако не смятаха, че е важно да споменат шефа си, беше ли възможно, без да искат, да пропуснат и някой друг? Марти реши, че един личен разговор очи в очи си заслужава усилието.

Стан Шафнър отвори вратата. Той беше нисък, но видимо як мъж в края на петдесетте години, с буйна коса с цвят на морков и живи кафяви очи. Създаваше впечатлението, че вечно бърза. Марти отбеляза, че е облечен с дебело яке за навън. Или се готвеше да излиза, или току-що се бе прибрал.

Веждите му се вдигнаха учудено, когато разпозна посетителя си.

— Влизай, Марти, или трябва да те наричам капитан?

— Марти стига, Стан. Ще ми отделиш ли няколко минути? Няма да те бавя, виждам, че ще излизаш.

— Нищо подобно, върнах се преди три минути. През остатъка от деня ще си стоя тук. Соня ми е оставила бележка, че телефонът е звънял през целия следобед. Налага се да отговоря на съобщенията и да събера поръчките.

Докато Марти го следваше по стълбите към мазето, благодари на съдбата, че жената на Стан не си бе вкъщи. Тя беше всеизвестна бъбрица и клюкарка и устата, й не млъкваше. Щеше да го засипе с въпроси как върви разследването.

Стените на офиса бяха облицовани с чворести борови дъски, които му напомниха на стаята за почивка на баба му. Голямата коркова дъска за закачане на бележки бе набодена с рисунки и снимки от разни ситуации, възникнали при почистването на къщите.

— Имам няколко нови, Марти — похвали се Стан. — Наистина са смешни. Хвърли им един поглед!

— Не сега — отказа Марти. — Стан, трябва да говорим за къщата на Фроли.