Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

Тъй като детето се разплака, доктор Харис я вдигна и сложи главата й на гърдите си.

— О, миличка, извинявай — рече тя. — Уплаших се, че си сложила нещо в устата си и се давиш.

— Искам вкъщи — хленчеше със странно гласче Кели. — Искам при мама.

Агент Карлсън позвъни на вратата на скромния дом на Лайла Джаксън. Докато пътуваха, той се бе опитал да се свърже с нея по телефона, но домашният непрекъснато даваше заето, а на мобилния никой не отговаряше.

— Поне знаем, че в къщата има някой — рече той. Бе се опитал да спести мъките на тресящата се от нерви Маргарет, като измина разстоянието от три мили с възможно най-високата позволена скорост.

— Тя трябва да си е вкъщи! — рече Маргарет. А когато чу стъпките да приближават вратата, продължи: — Господи, моля те, нека да ни каже нещо важно!

Отвори им майката на Лайла. Топлата усмивка за „добре дошли“ изчезна моментално, когато видя двама непознати на прага. С бързо движение тя затвори частично вратата и пусна веригата.

Преди жената да отвори уста, Карлсън извади документите си и й ги показа.

— Аз съм агент Уолтър Карлсън от ФБР — бодро се представи той. — А това е Маргарет Фроли, майката на отвлечените близнаци. Вашата дъщеря Лайла й е продала рокличките за рождения ден. Току-що бяхме в „Абис“. Госпожа Хауел ни каза, че Лайла си е тръгнала по-рано, защото не се чувствала добре. Необходимо е спешно да говорим с нея.

Веригата бе свалена и обърканата жена запелтечи някакви извинения.

— Съжалявам. Извинявайте. В днешно време и на моята възраст човек трябва да бъде внимателен. Влезте, моля ви. Влезте! Лайла е на дивана в дневната. Заповядайте!

Дано ни каже нещо важно, молеше се наум Маргарет.

Мили боже, моля те! Моля те! МОЛЯ ТЕ! Тя зърна образа си в огледалото от задната страна на вратата в малкото антре. Беше свила косата си на руло, но вятърът я бе разрошил и сега кичурите падаха по врата й. Под очите й тъмнееха дълбоки сенки, които контрастираха със смъртно бледата й кожа, а очите й бяха мътни и уморени. Нервен тик разтягаше ъгълчето на устата и изкривяваше лицето й. Беше прехапвала толкова често устната си, че тя бе подута и цепната.

Приличаше на луда. Нищо чудно, че видът й накара жената да заключи вратата, помисли си Маргарет, но моментално забрави как изглежда, когато влезе в дневната и видя свитата на дивана фигура. Лайла носеше любимия си проскубан халат и бе завита с одеяло. Краката й бяха вдигнати на отоманката и пиеше горещ чай. Тя вдигна очи и моментално позна Маргарет Фроли.

— Госпожо Фроли! — възкликна, сетне се наведе да остави чашата на масичката.

— Моля ви, не ставайте — спря я Маргарет. — Извинете ме, че нахлух по този начин, но трябва да говоря с вас. Помните ли какво ми казахте, когато купувах рокличките за рождения ден на близначките?

— Лайла ни разказа всичко — намеси се госпожа Джаксън. — Всъщност тя искаше да отиде в полицията, но моят приятел Джим Гилбърт, който познава човека, за когото дъщеря ми говореше, я посъветва да не го прави.

— Госпожице Джаксън, защо искахте да отидете в полицията и какво възнамерявахте да им кажете? — Тонът на Уолтър Карлсън изискваше незабавен и точен отговор.

Лайла премести поглед от него към Маргарет. Видя стаената надежда в очите й. Тъй като знаеше, че ще я разочарова, се обърна и отговори на Карлсън.

— Онази вечер казах на госпожа Фроли, че продадох дрешки за тригодишни близнаци на жена, която не знаеше кой номер носят децата. След отвличането издирих името й, но тогава, както каза и майка ми, Джим, който е пенсиониран детектив, ме убеди, че не си заслужава да съобщя това в полицията. Поне той така мислеше. — Тя погледна Маргарет. — Днес сутринта, когато разбрах, че вчера сте идвали в магазина да ме търсите, реших, че трябва да говоря с жената през обедната си почивка.

— Вие знаете къде живее тя? — попита, въздъхвайки тежко Маргарет.

Управителката на магазина твърдеше, че Лайла се оправдала с някаква глупава задача, която трябвало да свърши, помисли си навъсено Карлсън.

— Името й е Анджи. Живее с пазача на голф клуба в бунгалото на територията на клуба. Бях си подготвила история за оправдание — казах, че блузките, които съм й продала, са дефектни. Но пазачът ми обясни каква е работата. Анджи била бавачка и я наели да отиде до Уисконсин с някаква майка и двете й деца. Децата всъщност не били близначета, а породени, едно след друго. Майка им вече пътувала, когато установила, че е забравила един от куфарите и се обадила на Анджи да купи някои неща. Ето защо не е била сигурна за размера на дрешките. Нали разбирате?