Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

— И тя заведе ли го?

— Де да я знам. Твърдеше, че чакала майка си, за да отидат заедно в болницата.

— Наела е стаята до утре сутринта. Плати в брой с пачка двайсетачки. Помислих си, че си е уредила среща с гаджето си и тя е човекът, който плаща. Върна ли се с детето? — попита Харт.

— Не мисля. Дали да не почукам на вратата й, за да попитам как е то?

— Наистина ли смяташ, че има нещо нередно около тази жена?

— Не давам и пукната пара за нея. Просто ми се струва, че тя не осъзнава колко болно е детето й. Ако я няма, ще си вървя. Но първо ще мина покрай участъка и ще ги уведомя, че миналата нощ тук не е станала никаква кражба.

— Добре. Аз пък ще си отварям очите на четири, да видя дали ще се появи.

С махване на ръката Дейвид Туми излезе, зави надясно и стигна до стая А-49. През спуснатите капаци не се процеждаше светлина. Почука, изчака, след кратко колебание извади резервния си ключ и влезе вътре.

Линда Хейгън бе излязла, но очевидно имаше намерение да се върне. На пода лежеше отворен куфар с женски дрехи в него. На леглото бе хвърлено детско яке, което накара Туми да вдигне учудено вежди. Нима бе възможно тази луда жена да не е облякла детето, когато го извежда навън? Може би просто го е завила с одеяло. Надзърна в гардероба и видя, че допълнителното одеяло липсва. Да, кимна доволно с глава. Правилно беше предположил.

Един бърз поглед в банята му разкри, че над мивката има грим и тоалетни принадлежности. Значи смята да се върне, помисли си той. Навярно бяха задържали детето в болницата. И слава богу. Е, сега можеше да си върви. Докато прекосяваше спалнята обаче, нещо на пода привлече погледа му. Наведе се да види по-добре. Беше банкнота от двадесет долара.

Избелялата оранжево-кафява покривка на леглото беше набръчкана. Понечи да я оправи и очите му се разшириха от изненада. Под леглото имаше поне десетина двадесетдоларови банкноти. Без да пипне никоя от тях, той се изправи бавно. На тази сигурно й хлопа дъската, помисли си. Държала е парите си в чанта под леглото и дори не е забелязала, че някои са изпаднали.

Като клатеше глава, Туми загаси лампата и си тръгна. Цял ден беше на крак и нямаше търпение да се прибере. Можеше просто да се обади по телефона в участъка, помисли си, сетне обаче реши да отиде лично. Искаше да има записано черно на бяло, че в мотела не е станала кражба. А ако ченгетата решат да обвинят тази жена в лъжа пред полицай, това си е тяхна работа. Нека да го направят.

— Днес Лайла си тръгна малко по-рано — обясни Джоан Хауел, управителката на „Абис“. — По време на обедната почивка изтича някъде, навярно да свърши някаква лична работа или да си купи нещо. Когато се върна, беше вир-вода мокра. Попитах я какво е било толкова важно, че да се разкарва в този дъжд, а тя ми каза, че се оказало глупост. Някаква си задача. Но си тръгна по-рано, защото се почувства зле, най-вероятно се е простудила.

Макар да й се искаше да изкрещи, Маргарет събра сили и стисна здраво устни. Наложи си да издържи състрадателното внимание на Хауел по повод състоянието й и съболезнователните излияния за загубата на Кати.

Уолтър Карлсън вече бе успял да се представи и щом управителката спря, за да си поеме дъх, той я прекъсна.

— Госпожо Хауел, дайте ми номера на домашния и на мобилния телефон, както и адреса на госпожица Джаксън. Веднага.

Жената го изгледа объркано. Беше събота следобед и магазинът бе пълен с купувачи. Най-близко стоящите ги наблюдаваха с неприкрито любопитство.

— Разбира се, разбира се. Надявам се, че Лайла не е изпаднала в някаква неловка ситуация, нито се е забъркала в неприятности. Тя е най-милото момиче, което някога съм срещала. Умна, амбициозна. Колко пъти съм й казвала: „Лайла, защо не си отвориш собствен магазин?“.

Само един поглед върху лицата на Маргарет Фроли и агент Карлсън я накара да млъкне и да преглътне следващата си тирада от възхвали за обещаващото бъдеще на Лайла.

— Елате в кабинета ми — промърмори тя.

Кабинетът, както установи Уолтър Карлсън, бе толкова голям, колкото да побере бюро, стол и шкаф с папки. Една сивокоса жена около шейсетте, с очила, кацнали на края на носа й, вдигна глава и ги погледна учудено.

— Джийн, ще бъдеш ли така добра да дадеш адреса и телефона на Лайла на госпожа Фроли. Веднага. — Тонът й подсказваше, че Джийн ще направи най-добре, ако изпълни нареждането бързо.

Импулсивното желание да каже на госпожа Фроли колко се радва, че едното от момиченцата й си е вкъщи, и как я боли сърцето за другото, обзело Джийн Уагнър, се изпари при вида на изопнатото лице на Маргарет.