Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

Неочаквано краката на Маргарет се подкосиха и омекнаха, тя се свлече на стола срещу дивана. Задънена улица, няма изход, помисли си. Това беше единственият шанс. Затвори очи и за пръв път почувства как надеждата, че ще намери Кати, преди да е станало прекалено късно, започва да я напуска, започва да се изпарява.

Уолтър Карлсън обаче не бе удовлетворен от чутото.

— Когато отидохте там, видяхте ли някакви следи, че в къщата е имало деца, госпожице Джаксън?

Лайла поклати глава.

— Къщичката е доста малка — дневна, трапезария, от лявата страна отделена от кухненския блок с преграда. Вратата към спалнята беше отворена. Сигурна съм, че мъжът беше сам. Жената като че ли бе заминала набързо — не беше много подредено.

— Този Клинт нервен ли беше? — продължи да пита Карлсън.

— Джим Гилбърт познава пазача и приятелката му — намеси се майката на Лайла. — Затова ни каза да зарежем тази работа.

Безполезно е, мислеше си Маргарет. Безполезно и безнадеждно. Чувстваше как напрежението в тялото й се сменя с тъпа болка. „Искам да се прибера у дома — помисли си вяло. — Искам да ида при Кели.“

Тогава момичето отговори на въпроса на Карлсън.

— Не, не бих казала, че Клинт, или както му е името, беше нервен. Наистина се потеше много, но може би е от онези яки мъже, които просто естествено се потят. — Лицето й придоби изражение на погнуса. — Приятелката му сигурно го полива с цяла каса дезодорант. Вонеше на умрял плъх.

Маргарет я загледа втренчено.

— Какво казахте?

Лайла се почувства неудобно.

— Госпожо Фроли, извинете. Не исках да прозвучи непочтително. Съжалявам, че не мога да ви помогна.

— Но вие го направихте! — извика Маргарет и лицето й неочаквано се съживи. — Вие току-що го направихте!

Тя скочи от стола, обърна се към Карлсън и веднага видя, че той също бе осъзнал важността на изпуснатата от Лайла на пръв поглед маловажна забележка.

Единственото, което Триш Логан — момичето, гледало близнаците в нощта на отвличането им — си спомняше, бе, че мъжът, сграбчил я отзад, бил много як и вонял гадно на пот.

Въпреки че нямаше търпение да стигне по-скоро до Кейп Код, Пайд Пайпър отдели време да намери пуловер с качулка, който облече под якето си, както и стари тъмни очила, които покриваха почти половината му лице. Отиде с колата си до летището, паркира и влезе в малкия терминал, където намери пилота, който го очакваше. Разговорът им беше кратък. Казаха му, че самолетът е на пистата. Кола с карта на областта щеше да е паркирана на летището в Чатам. Пилотът щеше да остане, за да го върне късно същата вечер.

Точно след час Пайд Пайпър слезе от самолета. Беше седем вечерта. Неочаквано свежият и сух въздух на Кейп Код, както и обсипаното със звезди небе го накараха да се почувства неспокоен. Кой знае защо бе очаквал и тук да е облачно и да вали силен дъжд, какъвто се изливаше над окръг Ню Йорк. Но поне колата бе точно такава, каквато бе поръчал — черен седан среден размер, приличащ на половината коли по пътищата на Америка. Разгледа подробно картата и установи, че не е много далеч от мотела „Раковина и дюна“.

Имаше почти цял час, а може би и повече до срещата с Клинт, помисли си той. Дали Клинт е успял да вземе совалката „Делта“ в пет и половина? Ако я е изпуснал, се е качил на полета в шест на „Ю Ес Еъруейс“. Вероятно в момента е в Бостън и взема кола под наем. Пилотът го бе осведомил, че полетът от Бостън до Чатам трае около час и половина. Реши да паркира в близост до мотела и да го изчака.

Когато се обади на Клинт по телефона, му се искаше да го попита какви са номерата на буса, но реши, че това ще го направи подозрителен. Лукас му го бе описал като стар и очукан микробус. Разбира се, че щеше да бъде с регистрационни табели от Кънектикът. Нямаше да е много трудно да го открие на паркинга, реши Пайд Пайпър.

Лукас доста подигравателно му бе описал Клинт и Анджи, но той никога не бе ги виждал. Беше ли необходимо да поема този излишен риск и да идва тук, вместо просто да остави на Клинт да очисти Анджи и детето? Какво от това, че щеше да запази целия милион за себе си? „Но аз ще мога да спя спокойно само ако всички са мъртви — помисли си той. — Лукас знаеше кой съм. Те не. Как да бъда сигурен обаче, че не е казал на Клинт? Не искам този тип да ме изнудва, да диша във врата ми, след като получи своята част от откупа! Би могло да му хрумне, че съм длъжен да споделя с него и останалите седем милиона!“

Трафикът по шосе 28 беше по-натоварен, отколкото бе очаквал. Кейп Код беше като останалите летни курорти, помисли си. Все повече и повече хора живееха целогодишно тук.