Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

На летище „Ла Гуардия“ Клинт помоли шофьора на таксито да го остави на изхода за континентални авиолинии. Ако федералните го следяха, не искаше да узнаят, че е слязъл на входа за совалката — това щеше да е ясен знак, че се е отправил или за Бостън, или за Вашингтон.

Плати с кредитната си карта. Докато шофьорът я прекарваше през апарата, Клинт се изпоти при мисълта, че Анджи може да е изхарчила повече пари, преди да изчезне, и картата да е празна. В такъв случай всяка стотинка от осемдесетте долара в джоба му щеше да се изпари.

Но картата мина. Клинт въздъхна с облекчение.

Яростта му към Анджи се надигаше и засилваше, също като бученето, което предхожда изригването на вулкан. Ако бяха оставили и двете деца в колата и бяха си разделили милиона, Лукас щеше да продължи своя бизнес с лимузината и както винаги щеше да вози Бейли. А още другата седмица той и Анджи щяха да бъдат на път за Флорида и нямаше да има никакви издънки, нито свидетели, нито ченгета по петите им.

А сега какво? Тя не само бе убила Лукас, но бе унищожила и измислената му самоличност, прикритието, което му бе служило толкова добре дълги години. Колко време щеше да мине, докато федералните стигнат до стария съкилийник на Лукас от затвора, изчезнал от погледа им преди години — мислеше си Клинт. Много малко. Отлично знаеше как действат агентите. А пък Анджи, тази тъпа гъска, бе платила дрешките с неговата кредитна карта и дори глупавата продавачка в магазина е била достатъчно умна да се досети, че има нещо гнило.

Само с една малка чанта, в която имаше няколко ризи, малко бельо, чорапи, четка за зъби и самобръсначка, Клинт мина през терминала, сетне отново излезе навън и изчака автобуса за терминала, откъдето можеше да вземе совалката „Ю Ес Еъруейс“. Там си купи билет от електронния автомат. Следващият полет за Бостън беше в шест вечерта, имаше да убива четиридесет минути. Не беше ял нищо на обяд, затова отиде до бара и си поръча хотдог, пържени картофки и кафе. Щеше му се да изпие и един скоч, но това щеше да му бъде наградата, след като свършеше работата.

Когато му донесоха храната, Клинт отхапа голям залък от хотдога и го прекара през гърлото си с глътка горчиво кафе. Нима бяха минали само десет дни от вечерта, когато двамата с Лукас седяха на масата в бунгалото пред бутилка уиски? Бяха толкова доволни, че работата е минала гладко.

За всичко е виновна тъпата кучка Анджи.

Анджи, мислеше си Клинт и надигащата се вълна от гняв и ярост се засили. Вече бе успяла да налети на ченге в Кейп Код и сега то знаеше номерата на буса му. Тъй като имаше опит с полицията, беше сигурен, че ченгето вече я търси. Изяде набързо сандвича, погледна касовата бележка и сложи банкнота от един долар на бара, като остави тридесет и осем цента бакшиш. Сетне се плъзна от високото столче. Якето му се бе вдигнало нагоре над корема и той го придърпа, докато крачеше бързо към изхода за полета за Бостън.

Розита, студентка трета година, която го бе обслужила, наблюдаваше излизането му с нескрито презрение. Върху дундестото му лице все още има горчица, помисли си тя. Боже, не искаше и да мисли, че подобен тип може да се върне вкъщи, при която и да е жена в края на деня! Гнус! Какъв мърляч! Но пък, от друга страна, реши с небрежно свиване на раменете момичето, поне човек не се тревожи, че може да е терорист. Ако някой със сигурност е безвреден и безопасен, то това е точно този мърляч.

Алън Харт — нощният дежурен в мотел „Саундвю“ в Хаянис, застъпи на смяна в седем вечерта. Дейвид Туми — управителят на мотела, веднага му разказа накратко за кражбата на детска седалка, за която Линда Хейгън — жената от А-49, се бе оплакала на полицай Тайрън.

— Сигурен бях, че лъже — възмути се Туми. — Залагам остатъка от живота си, че никога не е имала детска седалка. Ал, случайно да си погледнал в буса й, когато се е регистрирала снощи?

— Да, погледнах — отвърна Харт, напрегнатото му слабо лице се смръщи. — Винаги хвърлям един поглед на колите, нали знаеш? Затова инсталирах тази лампа отвън. Жената беше нервна и се регистрира малко след полунощ. Видях съвсем ясно буса й, но не предполагах, че в него има дете. Сигурно е спяло на задната седалка. Абсолютно сигурен съм обаче, че нямаше никаква детска седалка.

— Толкова се изненадах, когато Сам Тайрън спря тук — продължи да се оплаква Туми. — Разпита ме дали нямало и други кражби. По-късно говорих и с тази жена, Хейгън. Тя има малко момченце, на не повече от три-четири годинки, доколкото успях да видя. Казах й да го заведе в болницата. Кашляше силно и хъхреше като астматик.