Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

Затръшна задната врата, седна на мястото на шофьора и завъртя ключа.

— От друга страна пък, аз винаги съм искала да имам дете — продължи да се говори сама. — Точно това ме вкара и предишния път в неприятности. Мислех, че онова хлапе наистина ме харесва и иска да остане с мен. Почти побеснях, когато майка му си го взе. Казваше се Били. Беше сладък и все се смееше. Не като теб. Ти все плачеш и хленчиш! Аман от теб!

Кати разбираше, че Анджи вече не я харесва. Сви се на пода и пъхна палеца си в устата. Правеше го, когато беше бебе, а след като порасна, спря. Ала сега не можеше да се въздържи — така й бе по-лесно да не плаче.

Анджи излезе от паркинга на мотела и заяви:

— Само в случай че се интересуваш, кукличке, намираш се в Кейп Код. Тази улица води към доковете, откъдето тръгват лодките и яхтите за Мартас Вайнярд и Нантъкет. Веднъж ходих в Мартас Вайнярд с едно момче. Доста го харесвах, но така и повече не се видяхме. Господи, ще ми се сега да му се похваля, че пак съм тук, но този път с един милион кинта в куфара! Ще го шашна, нали?

Кати усети, че колата направи завой.

— Мейн стрийт, Хаянис — не спираше да говори Анджи. — Няма толкова хора, колкото ще надойдат само след няколко месеца. Но тогава ние ще сме на Хаваите. Там вероятно е по-безопасно, отколкото във Флорида.

Анджи започна да пее някаква песен за Кейп Код. Не знаеше всички думи, така че само тананикаше мелодията и накрая пускаше гласа си с все сила: „В стария Кейп Код“. Повтаряше тези думи отново и отново. Анджи спря колата и изпя още веднъж: „Тук, в стария Кейп Код“. Сетне каза:

— Не мога да изкарам и една песен докрай.

Наведе се над задната седалка и погледна надолу. На лицето й имаше многозначително изражение.

— Такааа, пристигнахме. Сега ме слушай внимателно. Да не си посмяла да се изправиш, ясно ли е? Ще те завия презглава, така че ако някой надникне, да не те види. Ако открия, че си помръднала и на един сантиметър, знаеш какво ще стане, нали?

Очите на Кати се напълниха със сълзи и тя кимна.

— Добре. Разбираме се отлично. Ще се върна бързо, после ще отидем в „Макдоналдс“ или в „Бъргър Кинг“. Ти и аз заедно. Мама и Стиви.

Кати усети одеялото да я покрива, но не й пукаше. Беше на топло и тъмно, чувстваше се защитена и й се спеше. Беше толкова хубаво да заспи. Но одеялото бе пухкаво и дразнеше нослето й. Страхуваше се, че отново ще започне да кашля, но успя да се сдържи, докато Анджи не излезе от колата и не заключи вратата.

Едва тогава Кати пусна сълзите си на воля и започна да говори с Кели.

— Не искам в стария Кейп Код. Не искам в стария Кейп Код. Искам вкъщи.

— Той е тук — прошепна агент Шон Уолш на партньора си Деймън Филбърн. Беше девет и тридесет сутринта в събота. Той посочи слабата фигура на един мъж в суитшърт с вдигната качулка, който бе паркирал близо до жилищната кооперация в Клифтън, Ню Джърси, и сега вървеше по алеята към предната врата. Колата, в която чакаха агентите, бе спряла от другата страна на улицата. С ловко движение те едновременно излязоха и се озоваха от двете страни на мъжа, преди той да успее да пъхне ключа в ключалката.

Обектът на тяхното наблюдение — полубратът на Стийл, Ричард Мейсън, не се изненада.

— Влезте — покани ги. — Но само си губите времето. Нямам нищо общо с отвличането на близначките на брат ми. Като ви знам как действате, вие, момчета, сигурно сте подслушали телефона на майка ми, когато тя ми се обади след вашето посещение там.

Никой от агентите не си направи труда да му отговори. Мейсън запали лампата в коридора и влезе във всекидневната. Обзавеждането бе безлично и напомняше на мотел: диван с дамаска от кафяв туид, малка масичка, бежов килим. През последните десет месеца Мейсън живееше тук, но нищо в стаята не подсказваше, че това е неговият дом. Вградените шкафове не съдържаха нито една книга. Нямаше семейни снимки или лични вещи, които да подсказват хоби или някакъв вид занимание през свободното време. Мейсън седна на един от столовете, кръстоса крака и извади пакет цигари, запали и огледа масичката до стола с объркано изражение.

— Изхвърлих всички пепелници, за да не се изкушавам да пуша — обясни. Сви рамене и донесе една чинийка от кухнята.

„Опитва се да ни покаже колко е спокоен — помисли си Уолш. — Всички я знаем тази игра.“ Размени бърз поглед с Филбърн и се убеди, че са на едно и също мнение. Агентите нарочно не нарушиха тишината.

— Вижте какво, през последните няколко дни шофирах много и се нуждая от почивка. Трябва да си легна. Казвайте какво искате — настоя Мейсън. Тонът му беше нахален и нафукан.