Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

На Анджи сигурно вече й е писнало от него. Скоро ще го захвърли някъде. Нали си я познаваше! Със сигурност ще го направи. Дано само не вземе да го… Клинт дори не завърши мисълта си, но образът на Анджи, наведена през прозореца и стреляща в главата на Лукас, така и не бе избледнял в ума му. Беше го стреснала здравата и сега се страхуваше, че може да извърши нещо ужасно.

Клинт седеше изгърбен на кухненската маса, облечен с дебел пуловер и джинси. Косата му не бе сресана, на лицето му тъмнееше двудневна брада. Втората чаша кафе стоеше недокосната пред него. В този момент на вратата се позвъни.

Ченгетата! Сигурно бяха ченгетата, направо беше убеден в това. По челото му изби пот на едри капки. Не, може би е Гас, помисли си с надежда той, хващайки се за сламка. Така или иначе трябваше да отвори, нямаше начин. Ако бяха ченгетата, вероятно бяха видели, че лампата свети, и нямаше да си отидат.

Все още беше бос и когато прекоси всекидневната, дебелите му крака пристъпваха безшумно по изтъркания килим. Сложи ръка на дръжката, завъртя я и отвори вратата със замах.

Лайла ахна. Бе очаквала да види жената, която бе купила дрешките. Сега пред нея стоеше един як, масивен, но отпуснат мъж, който я гледаше подозрително.

За Клинт облекчението, че пред него не стоят полицаи, бе заменено от страха, дали това не е някакъв капан. Тази жена можеше да е ченге под прикритие, което души наоколо, реши той. „Не показвай, че си нервен — нареди си. — Ако съм чист и няма от какво да се притеснявам, трябва да се държа любезно.“

Затова се насили да изобрази нещо като усмивка на лицето си.

— Здравейте.

Какво му има на този човек! Да не е болен, помисли си Лайла. Поти се толкова обилно!

— Да. Всъщност, от Анджи разбрах, че децата имат разлика около годинка. Но са почти еднакви на ръст. Майката ги обличала еднакво като близнаци. Защо не оставите блузките? Ще пращам колет на Анджи и мога да ги сложа вътре.

— Добре, благодаря. Няма проблем.

Точно тогава иззвъня телефонът.

— Е, тогава довиждане — рече Клинт и побърза да вдигне. — Здрасти — поздрави, без да изпуска Лайла от очи. Тя тъкмо бе сложила ръка на дръжката на вратата.

— Защо не отговаряш на мобилния, като ти звъня? Обадих ти се поне десетина пъти — излая познат глас.

Беше Пайд Пайпър.

Заради Лайла Клинт се опита да говори спокойно.

— Не тази вечер, Гас — рече той. — Наистина искам да си почина.

Лайла отвори бавно вратата, надявайки се да подслуша повече от разговора. Но нямаше начин да се забави повече, пък и наистина бе нахлула тук като първа глупачка. Джим Гилбърт й бе казал, че Анджи гледа деца. Беше съвсем естествено майката да я помоли да вземе някои допълнителни дрешки. Сега беше мокра до кости и изхарчи излишни пари за тези блузки, мислеше си, докато бързаше към колата си.

— Кой е там при теб? — попита Пайд Пайпър.

Клинт изчака Лайла да мине покрай прозореца и едва тогава отговори.

— Анджи изчезна с детето. Реши, че е не безопасно да остане тук. Взе и телефона. Платила е дрешките за децата с моята кредитна карта. Някаква жена от магазина току-що дойде тук, за да ги смени, защото били дефектни. Не знам дали казва истината или не. Трябва да измисля какво да правя. Дори не знам къде е Анджи.

Клинт чу как Пайд Пайпър си пое дълбоко въздух и разбра, че е ядосан. Също като него.

— Спокойно, Клинт. Смяташ ли, че Анджи ще ти се обади отново?

— Така мисля. Тя ми вярва. Дава си сметка, че има нужда от мен.

— Но ти не се нуждаеш от нея. Какво ще стане, ако й кажеш, че някакво ченге е идвало да я търси?

— Ще се побърка от страх и ужас. Ще изпадне в паника.

— Тогава точно това й кажи. Уреди си среща с нея. И помни — онова, което стори на Лукас, може да направи и на теб.

— Да не мислиш, че не съм се сетил, по дяволите!

— Е, докато мислиш по този въпрос, не забравяй, че ако детето е все още живо, може да те идентифицира.

— Винаги идва момент, когато човек се предава, Маргарет — каза съчувствено и нежно доктор Харис в ранния съботен следобед. Беше към един, когато двете с Кели я събудиха.

Маргарет седеше в леглото, а момиченцето се бе сгушило в нея.

— Какво ми дадохте, за да ме упоите така? Спала съм цели дванадесет часа.

— Даваш ли си сметка колко сън си загубила през изминалата седмица? — Тонът на доктор Харис беше благ, но очите й внимателно я наблюдаваха. Маргарет е толкова слаба, мислеше си тя, и ужасно бледа. — Дори сега не исках да те будя, но се обади агент Карлсън. Смята да намине. Стийл пътува насам и ме помоли да те събудя.