Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

— Няма да отговарям на въпросите ви, докато не се свържа с адвоката си. Познавам ви. Опитвате се да ми заложите капан.

Уолш и Филбърн станаха.

— Ще се върнем — рече Уолш. Тонът му бе заплашителен. Мъжете напуснаха апартамента, но спряха до колата на Мейсън. Уолш светна фенерчето си и разгледа таблото.

— Петдесет хиляди шестстотин четиридесет и шест мили — установи той.

Филбърн записа цифрите.

— Той ни наблюдава — предупреди партньора си.

— Знам. Точно това искам. Да е наясно какво правя.

— Колко мили каза майка му?

— Когато му се обади веднага след посещението ни, му напомни, че колата е минала петдесет хиляди мили (баща му го забелязал) и че гаранцията й ще изтече, така че да побърза да отиде на сервиз и да я провери. Явно Фроли старши е педант по отношение на поддръжката на коли.

— Мейсън е навъртял около шестстотин мили над петдесет хиляди. От Уинстън-Салем дотук са точно толкова. Не е ходил във Вегас. Това е сто процента сигурно. Така че къде е бил според теб?

— Моето предположение е: някъде наблизо, зает с пазенето на деца — отговори Филбърн.

В събота сутринта Лайла Джаксън нямаше търпение да разкаже на всеки в магазина „Абис“ колко приятно е прекарала предишната вечер и колко хубава е била пиесата, която бяха гледали с майка й.

— Беше възстановка на „Нашият град“ 19 19 Пиеса от Тортън Уайлдър написана през 1938 година, поставена от Пол Нюман на Бродуей. — Б.пр. — обясняваше въодушевено тя на Джоан Хауел. — Ако кажа, че беше прекрасно, просто няма да е достатъчно. Страшно ми хареса! Особено финалната сцена, когато Джордж се хвърля на гроба на Емили! Не мога да ти опиша. Сълзите ми не спираха да текат. Знаеш ли, когато бях на дванадесет, играхме тази пиеса в „Свети Франсис Ксавие“. Аз играх първата мъртва жена. Репликата ми бе: „Това е на същия път, на който живеехме. Хм-хм“.

Когато Лайла бе ентусиазирана и развълнувана, нищо не можеше да я спре да говори. Хауел изчака търпеливо да се появи пауза в излиянията й и когато намери такава, успя да вметне:

— Ние също имахме известни вълнения тук вчера късно следобед. Маргарет Фроли, майката на отвлечените деца, дойде в магазина да те търси.

— Какво? — Лайла залитна и се подпря с ръка на вратата. — Защо?

— Не знам. Помоли да й дам номера на мобилния ти телефон, а когато й отказах, ми каза нещо от рода на „малкото ми момиченце е живо и трябва да го намеря“. Бедната жена явно е получила нервно разстройство.

— Може ли да ги нося вместо вас? — предложи тя.

След благодарното кимване на жената тя взе дрехите и докато чакаше, си мислеше, че няма да навреди, ако отиде в полицията и им разкаже за инцидента. Нали бяха помолили всеки, който можеше да съобщи нещо, да се свърже с тях.

Обаче Джим Гилбърт я накара да се чувства като идиотка, помисли си Лайла. Каза й, че полицаите сигурно вече са затрупани с подобни фалшиви улики. И понеже е пенсиониран полицай, тя взе, че го послуша.

Клиентката избра още два костюма и беше готова да отиде в пробната.

— Ето тук, вдясно, има празна кабина — подсказа й Лайла. Би могла да говори с полицията още сега, върна се към мислите си тя, но бе възможно да не й обърнат внимание, точно както направи Джим. Имаше по-добра идея. Голф клубът беше само на десет минути оттук. По време на обедната почивка можеше да прескочи до бунгалото и да каже, че купената блузка е дефектна и трябва да се смени. И ако усети нещо съмнително, ще се обади на полицията.

В един часа Лайла взе две блузки четвърти размер и ги подаде на касиерката.

— Кейт, сложи ги в една торбичка, моля те. Ще ги платя, като се върна. Бързам.

По някаква неизвестна причина бе обзета от настойчивото чувство, че нещата не търпят отлагане.

Навън отново бе започнало да вали, а тя в бързината бе забравила да вземе чадъра си. „Е, какво толкова, като се измокря“, мислеше си Лайла, докато тичаше през паркинга към своята кола. Двадесет минути по-късно спря пред портата на клуба. За нейно голямо разочарование бе затворена. Трябва да има и друг вход, реши тя. Подкара бавно наоколо, докато накрая откри сервизната алея със спусната бариера и устройство, с което да се задейства кодът за вдигането й. В далечината, малко вляво и зад сградата на клуба се виждаше малка къщичка — сигурно бунгалото на пазача, за което бе споменал Джим Гилбърт.

Дъждът се усили. Бе стигнала дотук, помисли си Лайла, нямаше да пострада. А сега целият свят е настръхнал, ще ги преследват без жал, защото мислят, че едното дете е мъртво.