Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

— Не съвсем — провлече Самърс, правеше му удоволствие да забавя думите. — Навярно сте изпаднали в шок, когато стана известно, че Лукас Ул е единият от похитителите на децата.

— За какво говорите?

— Не може да не сте видели снимката му във вестниците и по телевизията.

— Да, видях снимката му, разбира се.

— Тогава сигурно сте разпознали в него бившия затворник, ваш шофьор за няколко години.

— Не знам за какво говорите.

— Мисля, че отлично знаете, господин Станфорд. Втората ви съпруга Тина Олсен е подпомагала активно една благотворителна организация, занимаваща се да търси работа на бивши затворници. Така сте се срещнали с Джими Нелсън, който по онова време си присвоил името на своя починал братовчед Лукас Ул. Тина Олсен е имала дългогодишен собствен шофьор, а Джими — или Лукас, или както и да сте го наричали — ви е возил често по време на брака ви с нея. Вчера Тина Олсен се е обадила на първата ви съпруга — Ейми Линдкрофт, и е споделила с нея подозрението си, че Лукас е продължил да ви вози и след разтрогването на брака ви. Вярно ли е, господин Станфорд?

Станфорд изгледа първо единия, а после и другия агент.

— Казват, че пренебрегнатата жена е по-зла и от разлютена змия, а ако са две — Господ да ти е на помощ — рече той. — По време на брака ми с Тина наистина ползвах кола и шофьор. Съвсем честно ви заявявам, че никога не съм установявал, нито съм поддържал каквито и да било отношения с различните шофьори, които ме обслужваха. Ако твърдите, че единият от похитителите е бил някой от тях, ще ви повярвам, но съм изненадан. Идеята, че след като съм видял снимката му във вестниците, би трябвало да го разпозная, е просто смешна.

— Значи не отричате, че го познавате? — попита Самърс.

— Вие винаги можете да ми кажете, че еди-кой си ме е возил от време на време преди години, ала аз не бих могъл нито да отрека, нито да потвърдя това. А сега си вървете!

— Ще проверим записките на Лукас: те съдържат бележки за няколко години — отвърна Самърс и се изправи. — Мисля, че той е бил ваш шофьор далеч по-често, отколкото сте склонен да потвърдите. Което ме кара да се запитам какво ли друго криете. Но ние ще го разберем, господин Станфорд. Мога да ви обещая това със сигурност.

— Сега слушай внимателно — каза Анджи на Кати в девет сутринта в събота. — С кашлицата и плача си ти ме държа будна почти цялата нощ и сега съм направо като болна. Не ми се стои затворена като в кафез тук през целия ден, а не мога да ти запуша устата, защото както кашляш, ще вземеш да се задушиш. Така че ще дойдеш с мен. Вчера ти купих дрехи, но обувките не ти стават. Много са малки. Затова ще се върнем в магазина, аз ще вляза да ги сменя с по-голям номер, а ти ще кротуваш на пода в микробуса и да не си гъкнала! Ясно ли е?

Кати кимна уплашено. Анджи я облече в блузка с поло яка, кадифено гащеризонче и яке с качулка. Късата й тъмна коса залепна по челото и бузките, все още влажна от душа. Допълнителната лъжица сироп за кашлица вече я караше на сън. Толкова много й се искаше да си говори с Кели, но разговорите със сестра й бяха забранени. Ето защо Анджи я бе ощипала толкова силно вчера.

„Мамо, татко — шепнеше Кати в мислите си. — Искам вкъщи. Искам при вас.“

Знаеше, че трябва да се стегне и да не плаче повече. Нямаше намерение да плаче, но когато заспиваше и протягаше ръчичка, за да хване ръката на Кели, установяваше, че сестричката й не е там. После осъзнаваше, че не е в своето легло и че мама няма да дойде, за да провери дали са завити. И тогава вече не можеше да спре сълзите.

Обувките, които Анджи бе купила, бяха много малки. Те стягаха на крачетата й и не приличаха на гуменките с розови връзки или на официалните обувки, които носеше на рождения си ден. Може би, ако беше много добро дете и не плачеше, ако се опиташе да не кашля и да не говори с близначката си, мама щеше да дойде и да я заведе у дома. А пък истинското име на Мона беше Анджи. И мъжът не бе Хари, а Клинт. Така го наричаше понякога Анджи.

„Искам да си отида вкъщи“, повтаряше си Кати и сълзите отново напълниха очите й.

— Не започвай пак да ми цивриш — предупреди я Анджи, отвори вратата и поведе Кати за ръка към паркинга. Навън валеше силно и тя остави куфара, за да й сложи качулката на главата. — Само да не се простудиш още повече — промърмори жената. — Достатъчно болна си вече.

Тя занесе големия куфар до колата и накара Кати да легне на възглавница на пода, като я покри с едно одеяло.

— Ама че история. Трябва да ти купя детска седалка. — Тя въздъхна. — Боже, ти ми носиш повече тревоги, отколкото радости.