Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

— Извинете — продума, като пусна ръкава на Хауел. — Кога казахте, че ще дойде утре Лайла?

— В десет часа. — Този път Джоан Хауел я гледаше със съчувствие и симпатия. — Вие сте госпожа Фроли, нали? Лайла ми каза, че сте купили от нашия магазин рокличките за рождения ден на близначките. Съжалявам за Кати. Простете ми, че не ви познах. Ще ви дам номера на Лайла, но едва ли ще носи мобилния си телефон в театъра, или пък ще го изключи там. Заповядайте в кабинета ми.

До Маргарет достигна шепотът на останалите посетителки, станали свидетели на избухването й:

— Това е Маргарет Фроли. Майката на отвлечените близначета…

Връхлетя я скръб, потопи я в отчаяние, и за да не рухне, тя изтича навън. Запали мотора и натисна газта. Не знаеше накъде да се отправи, затова подкара по първия изпречил се път. По-късно установи, че е излязла на шосе 1–95 север и се насочва към Род Айлънд. На първата табела за Кейп Код спря да зареди с бензин и едва тогава осъзна колко далеч е стигнала. Обърна по 1–95 юг и кара, докато видя обозначение за шосе 7, сетне пое по него, с идеята да намери летище „Данбъри“. Най-накрая стигна до него и паркира близо до входа.

Той е носил тялото й в кашон, мислеше си Маргарет. Вместо в ковчег. Качил я е на самолета и е полетял над океана, сетне е отворил вратата или прозореца и е хвърлил тялото на нейното хубаво момиченце. Падането трябва да е продължило дълго. Дали кашонът се е разкъсал? Дали Кати е паднала от него във водата? О, сега водата е толкова студена!

„Не мисли за това — напомни си тя. — Мисли колко много обичаше тя да си играе сред вълните.“

Трябваше да накара Стийл да наеме лодка. Може би, ако излязат в океана и хвърлят някакви цветя, ще почувстват, че са се сбогували със своето малко момиченце. Може би…

Едно фенерче неочаквано светна в прозореца й. Маргарет вдигна очи.

— Вие ли сте госпожа Фроли? — Гласът на полицая беше внимателен.

— Да.

— Позволете да ви помогнем да се приберете у вас, госпожо. Съпругът ви ужасно се безпокои за вас.

— Излязох просто да свърша нещо.

— Госпожо, вече е единадесет вечерта. Напуснали сте магазина в четири часа следобед.

— Нима? Навярно е станало така, защото престанах да се надявам.

— Да, госпожо. Позволете сега да ви закарам у вас.

В късния петъчен следобед агентите Ангъс Самърс и Рустан Скатуро от дома на Ейми Линдкрофт отидоха право в офиса на компанията на Парк Авеню и поискаха незабавна среща с Грег Станфорд. След като ги накара да чакат половин час, най-накрая ги покани в кабинета си, обзаведен в съзвучие със собствения му твърде грандомански вкус.

Вместо обикновено бюро той имаше старинно писалище. Самърс, който понякога полираше мебели в свободното си време, разпозна, че е от началото на осемнадесети век и вероятно струва цяло състояние. До лявата стена вместо библиотека, стоеше изящно бюро с надстройка от осемнадесети век, по което танцуваше късното следобедно слънце, вмъкнало се през прозореца към Парк Авеню. Вместо обикновен стол Самърс видя пищно старинно кресло с брокатена тапицерия. В пълен контраст с него столовете пред писалището бяха семпли, с обикновена дамаска, ясна индикация, че Грег Станфорд не гледаше на посетителите си като на хора от същото социално ниво.

Портрет на красива жена във вечерна рокля доминираше на стената отляво на бюрото. Самърс бе сигурен, че високомерната персона без следа от усмивка по лицето е настоящата съпруга на Станфорд — Милисент.

Дали този тип не е наредил на подчинените си да не го гледат в очите без изрично разрешение, зачуди се Самърс. Какъв мошеник! А и кабинетът — дали сам го е обзавел, или идеята е на жена му? Тя беше в борда на няколко музея, вероятно имаше познания в областта на ценните антики.

Когато двамата агенти посетиха Норман Бонд, той леко се надигна от стола си, докато влизаха в кабинета му. Станфорд не прояви подобна любезност. Остана седнал, със скръстени ръце. Агентите се настаниха, без да бъдат поканени.

— Има ли някакво развитие в издирването на Пайд Пайпър? — попита рязко той.

— Да — отвърна бързо и убедено Ангъс Самърс. — Вече стесняваме обръча около него. Но не съм упълномощен да говоря по въпроса.

Станфорд стисна устни и те се сляха в тънка бледа черта. Нима е нервен? — зачуди се агентът. Надяваше се да е така.

— Господин Станфорд, току-що научихме една информация и трябва да я обсъдим с вас.

— Не мога да си представя какво бихте могли да обсъждате с мен — изгледа го високомерно Станфорд. — Обясних съвсем ясно на обществеността становището си за плащането на откупа. Това очевидно е единствената област, която би могла да бъде от интерес за вас.