Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

Кели се върна с книгата на доктор Сиус 18 18 Тиодор Сиус, известен като доктор Сиус (1904–1991), писател и илюстратор на книги за деца. Носител на две академични награди — „Еми“ и „Пулицър“. — Б.пр. , която бяха започнали преди отвличането.

Стийл я взе и се облегна.

— Искаш ли да се настаним на големия стол в моя кабинет?

— Кати също обича книгата — напомни Кели.

— Добре, ще се преструваме, че я чета и на двете ви. — Стийл едва успя да изрече думите спокойно, очите му се напълниха със сълзи.

— О, татко! Колко си глупав! Сега Кати не може да ни чуе, защото спи. Тя е съвсем сама в онази стая и лошата леля я е завързала за леглото.

— Искаш да кажеш, че онази жена те е връзвала за леглото, така ли, Кели? — попита Стийл.

— Не! Мона ни оставяше в една голяма кошарка. Не можехме да прескочим оградката й. Но сега Кати лежи на легло — настоя Кели, след което потупа баща си по бузата. — Защо плачеш, татко?

— Маргарет, колкото по-бързо Кели се върне към нормалния живот, толкова по-лесно ще й бъде да свикне без сестричката си — каза доктор Харис, преди да си тръгне. — Мисля, че Стийл е прав. За нея ще е най-добре, ако я заведете в детската градина.

— Стига Стийл да не я изпуска нито за секунда от погледа си — неохотно се съгласи Маргарет.

— Абсолютно си права. — Силвия Харис я прегърна силно. — Трябва да изтичам до болницата, за да нагледам моите малки пациенти, но ще се върна довечера. Ако все още имаш нужда от мен.

— Помниш ли, когато Кати се разболя от пневмония и онази млада сестра й даде пеницилин? Ако не беше там, един господ знае какво можеше да стане — рече Маргарет. — Върви при болните дечица, а след това се върни. Нуждаем се от теб.

— Да, оказа се, че Кати е алергична към пеницилина, със сигурност не бива да й се дава — поклати глава доктор Харис, сетне добави: — Маргарет, тъгувай за нея, но не се опитвай да се залъгваш с онова, което Кели вероятно ще продължи да говори. Повярвай ми, тя преживява отново и отново своите собствени спомени.

„Не се противопоставяй!“ — предупреди се наум Маргарет. Лекарката не й вярваше. Стийл също. Никой не й вярваше! Може би да говори с агент Карлсън не беше лоша идея. Трябваше да му се обади.

Като стисна ръката на Маргарет за последен път, доктор Харис си тръгна. Сама вкъщи за пръв път от цяла седмица! Маргарет затвори очи и си пое дълбоко дъх, сетне бързо отиде до телефона и набра номера на Уолтър Карлсън.

Агентът отговори още при първото позвъняване.

— Маргарет, какво мога да направя за вас?

— Кати е жива, сигурна съм — избъбри забързано тя и преди Карлсън да успее да проговори, продължи: — Знам, че не ми вярвате, но е жива. Кели общува с нея. Преди час ни каза, че е заспала, завързана за леглото. Кели ни го каза.

— Маргарет…

— Моля ви, не ме убеждавайте! Повярвайте ми. Всъщност нямате никакви доказателства за смъртта й, освен думата на един мъртъв човек. Тялото й не е намерено. Знаете, че Лукас е качил на самолета голям кашон, и предполагате, че тялото й е било в него. Но това не са доказателства, а само предположения. Забравете ги и я намерете. Чувате ли ме? Намерете я!

Преди той да успее да отговори, Маргарет тресна телефона, сетне се строполи на стола и хвана главата си с ръце. Имаше нещо, което трябваше да си спомни. Нещо, свързано с рокличките, които им купи за рождения ден, сети се тя. Най-добре да извади тези роклички и да се опита да си спомни.

В ранния петъчен следобед агентите от ФБР Ангъс Самърс и Рутан Скатуро позвъниха на къщата с номер 415 на Уолнът стрийт в Бронксвил, Ню Йорк. Там живееше първата жена на Грег Станфорд — Ейми Линдкрофт. За разлика от големите и елегантни палати наоколо домът й беше скромна бяла постройка, по-типична за Кейп Код, с тъмнозелени капаци, които блестяха на слънчевата светлина в неочаквано яркия следобед.

Тя напомни на Ангъс Самърс за къщата, в която бе израснал, на единия бряг на река Хъдсън в Клостър, Ню Джърси. Отново изпита познатото съжаление: трябваше да я купи, когато родителите му се преместиха във Флорида. През последните десет години бе удвоила цената си.

Тази сграда обаче струваше доста повече, огледа я преценяващо, докато слушаше как стъпките се приближават от другата страна на вратата.

Опитът на Самърс показваше, че дори хора с чиста съвест се чувстват нервни и под напрежение, когато ги посети ФБР. В този случай обаче Ейми Линдкрофт сама бе телефонирала с молба за среща, искала да обсъди нещо за бившия си съпруг. Жената отвори и ги поздрави с лека усмивка, погледна документите им и ги покани да влязат. Беше леко закръглена, около четиридесет и пет годишна, с блестящи кафяви очи и прошарена коса, която се къдреше около лицето й. Носеше широка художническа риза над джинсите си.