Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

Тя бутна отоманката и се изправи, като се хвана с ръце за стола за опора.

— Внучката ми е мъртва. Раздира ме толкова силна болка, че почти не издържам. Единият ми син и снаха ми са с разбити сърца. Другият ми син е слабоволев, глупав, дори крадец, но не е способен да извърши нещо толкова презряно, като да отвлече собствените си племенници. Престанете, господин Смит! Кажете и на вашата служба да спре! Не са ли достатъчни нещастията ми? Не ми ли стигат наказанията, които ми изпраща Бог?

В жест на крайно отчаяние тя отпусна ръце, свлече се на стола, преви се надве и допря лице до коленете си.

— Махайте се оттук! — Разярен, Том Фроли им посочи вратата. — Не можахте да спасите внучката ми. Сега поне заловете похитителя. Друсате грешното дърво, ако се опитвате да припишете на Ричи това престъпление. Не си губете времето дори да мислите, че той е замесен.

Смит слушаше безмълвно, лицето му беше спокойно.

— Господин Фроли, ако се чуете с доведения си син, ще бъдете ли така любезен да му кажете, че трябва да ни се обади? Ще ви дам визитната си картичка. — Той кимна на Грейс Фроли, обърна се и напусна къщата, последван от агент Роджър.

В колата включи мотора, преди да й зададе въпроса:

— Е, какво мислиш за всичко това?

Карла разбираше какво има предвид.

— Колкото до телефонното обаждане до Франклин Бейли… мисля, че майката се опитва да го прикрие.

— Така мисля и аз. Ричи е пристигнал тук чак в ранната сутрин на съботата, което ще рече, че е имал време да участва в отвличането. Гостувал е в къщата в Риджфийлд преди няколко месеца, значи е запознат с разположението. Вероятно е посетил майка си, за да си осигури алиби. Може да е единият от мъжете, прибрали парите от откупа.

— Ако е бил единият похитител, трябвало е да носи маска. Без нея близначките биха могли да го разпознаят, дори да са го виждали съвсем бегло преди.

— Да предположим, че се е случило точно това. Едната го е разпознала. В такъв случай той не би я пуснал да се върне жива вкъщи. Тогава може би смъртта на Лукас Ул не е самоубийство?

Роджър погледна своя старши офицер.

— Не вярвам, че момчетата в Ню Йорк и Кънектикът мислят така.

— Момчетата в Ню Йорк и Кънектикът се стараят да сменят гледните точки. Те се занимават със случай на тригодишно дете, умряло кажи-речи пред очите им. Човекът, нарекъл се е Пайд Пайпър, все още е на свобода и кръвта на това дете е върху ръцете му, а също и на другия участник в отвличането. Както току-що разбрахме от семейство Фроли, Ричи Мейсън може да е само умел мошеник, но просто не мога да си избия от главата мисълта, че майка му ни излъга, за да го прикрие.

След изблика си в църквата Кели потъна в мълчание. Когато се прибраха, тя се качи направо в детската стая и прегърна двете мечета.

Рина Чапман, любезната съседка, която им приготвяше храна, ги чакаше.

— Все пак трябва да се храните — настоя тя. Беше сервирала закуска на кръглата маса в кухнята и накара всички да седнат. Маргарет взе Кели в скута си, Стийл и доктор Харис седнаха срещу тях. Рина поднесе чиниите, но отказа да остане.

— Нямате нужда от мен — рече твърдо добрата жена.

Горещи бъркани яйца вдигаха пара, тънко нарязани парчета шунка върху препечените филийки, силно горещо кафе, което стопли всички. Докато пиеха втората си чаша, Кели се размърда в скута на майка си.

— Ще ми почетеш ли от моята книга, мамо? — попита.

— Аз ще ти почета, скъпа — каза Стийл. — Донеси ми я.

Маргарет изчака Кели да излезе от кухнята и чак тогава заговори. Беше сигурна каква реакция ще предизвикат думите й, но трябваше да сподели откритието си.

— Кати е жива! Тя и Кели са във връзка.

— Маргарет, Кели всъщност ти разказва своите собствени преживявания. Тя се страхува от онази жена. И когато казва, че Кати иска да се върне вкъщи, истината е, че говори за себе си — обясни внимателно доктор Харис.

— Не, тя говори с Кати — заяви убедено Маргарет. — Знам, че е така.

— О, скъпа — обади се Стийл. — Не се измъчвай. Не разбивай сърцето си, като поддържаш напразната надежда, че Кати е жива.

Маргарет обви чашата си с пръсти, беше направила същото в нощта, когато изчезнаха близначките, в опит да стопли ръцете си. Внезапно осъзна, че отчаянието от последните двадесет и четири часа бе заменено с натрапчивата потребност да открие Кати — да я намери, преди да е станало късно.

Трябваше да е внимателна, каза си Маргарет. Никой не й вярваше. А ако сметнат, че полудява от скръб, вероятно ще я натъпчат с лекарства. Приспивателното снощи я бе упоило за часове. Не биваше да позволява да се случи отново. Трябваше да намери момиченцето си.