Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

Видението на уплашената Кати, завързана към леглото, изпълни Маргарет със страх и ярост. „Къде да търси детето си?“ — измъчваше се тя. Накъде да тръгне? Какво е свързано с рокличките? Имаше нещо, което трябваше да си спомни. Какво беше то? Прокара ръка по мекото кадифе. Спомни си, че макар и с намалена цена, те все пак струваха повече, отколкото бе планирала да плати. Продължи да търси сред другите дрехи по рафтовете, ровеше из паметта си Маргарет, и пак се върна при тях. Продавачката спомена колко стрували в „Бергдорф“. После каза: „Какво смешно съвпадение, преди малко друга жена пазаруваше за близнаци“.

„Ето какво беше!“ — ахна Маргарет. Точно това се опитваше да си спомни: магазина, откъдето купи рокличките, и продавачката. Да, да, тя сподели, че малко преди това продала дрехи за тригодишни близначета на жена, която дори не знаела кой номер носят децата.

Маргарет стана и рокличките се плъзнаха на пода. Щеше да познае продавачката, когато я види. Това е невероятно съвпадение — че някой друг е купил дрехи за тригодишни близначета от същия магазин, няколко дни преди момиченцата да бъдат отвлечени. Ала щом отвличането е било планирано, похитителите са знаели, че децата ще бъдат само с пижамки, когато ги вземат от леглото им. Следователно ще им трябват дрехи за смяна. Трябваше да говори с продавачката!

Когато слезе долу, Стийл тъкмо бе прибрал Кели от детската градина.

— Всичките й приятелчета толкова й се радваха — каза той, гласът му бе пълен с фалшива бодрост. — Нали, скъпа?

Без да отговори, Кели пусна ръката му и си съблече жилетката. После започна да си шепне нещо под носа.

Маргарет погледна Стийл.

— Говори с Кати.

— Опитва се да говори с Кати — поправи я той.

Маргарет протегна ръката си.

— Стийл, дай ми ключовете от колата.

— Маргарет…

— Знам какво правя. Остани с Кели. Не я изпускай от очи нито за миг. И запиши всичко, което каже, моля те.

— Къде отиваш?

— До магазина на шосе 7, откъдето купих рокличките им за тържеството. Трябва да говоря с продавачката.

— Защо не й се обадиш по телефона?

Маргарет се опита да си поеме дълбоко въздух.

— Стийл, просто ми дай ключовете! Добре съм. Няма да се бавя.

— В края на улицата все още стои един микробус от медиите. Ще те последват.

— Ще ги заблудя. Няма и да разберат, че съм аз. Моля те, дай ми ключовете!

Кели внезапно се завъртя и сграбчи крака на баща си.

— Съжалявам — изплака тя. — Съжалявам. Няма вече!

Стийл я вдигна и я залюля на ръце.

— Спокойно, Кели. Всичко е наред.

Детето стискаше юмручета. Майка й вдигна ръкава на блузката и видя как ръката й започна да почервенява почти на същите места, където имаше черно-сини петна, когато се върна вкъщи.

Устата на Маргарет пресъхна.

— Ето, виж! Онази жена току-що ощипа Кати — прошепна тя. — Знам, че е така. О, боже, Стийл, не разбираш ли? Дай ми ключовете.

Той неохотно извади връзката от джоба си, тя я грабна от ръката му и изтича навън. След петнадесет минути вече бе в магазина „Абис“ на шосе 7.

Вътре имаше десетина клиентки. Маргарет обиколи щандовете, търсейки продавачката, която я бе обслужила. Тъй като не я видя, попита за нея касиерката, която пък я упъти към управителя.

— О, сигурно имате предвид Лайла Джаксън — рече управителката, когато Маргарет й описа младата жена. — Днес има свободен ден и знам, че е с майка си в Ню Йорк на вечеря и театър. Всяка друга наша служителка ще бъде очарована да ви помогне.

— Лайла има ли мобилен телефон? — прекъсна я Маргарет.

— Да, но не мога да ви го дам. — Управителката — жена на около шейсет години с изрусена до бяло коса, неочаквано стана по-официална и по-сдържана. — Ако имате някакво оплакване, можете да говорите направо с мен. Аз съм Джоан Хауел и отговарям за работата тук.

— Нямам никакво оплакване. Когато миналата седмица бях тук, Лайла Джаксън ми спомена за някаква жена, която искала да купи дрешки за близначета, а не знаела размера им. За тази жена искам да поговоря с нея.

Хауел поклати глава.

— Не мога да ви дам номера на Лайла — повтори. — Тя ще бъде утре на работа в десет. Можете да дойдете пак — и с извинителна усмивка й обърна гръб.

Маргарет я хвана за ръката.

— Вие не разбирате! — повиши глас тя. — Моето момиченце го няма! Но то е живо! Трябва да го намеря. Трябва да го намеря, преди да е станало късно!

Другите клиентки наоколо се вторачиха в нея. Никакви сцени, напомни си Маргарет. Ще я помислят за луда.