Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

— Осигурих им най-добрата защита, която можах. Доказателствата срещу тях бяха прекалено много. И наистина бяха виновни. Издействах им доста добри споразумения, но те не пожелаха да ги сключат. После, когато на процесите ги обявиха за виновни и получиха по-големи присъди, отколкото ако ме бяха послушали, решиха, че вината е моя. Но това се случва с много обществени защитници.

— След присъдата Дони Марс се е обесил в килията си — отбеляза Карлсън. — На погребението майка му крещяла: „Почакай да видиш, когато Фроли разбере какво е да загубиш детето си“.

— Това се случи преди четири години. Доста преди близначките да се родят. Жената беше изпаднала в истерия — обясни Маргарет.

— Може да е била истерична, но сякаш е изчезнала от лицето на земята, както и другият й син. Възможно е несъзнателно да я подозираш, как мислиш?

— Тя беше истеричка — повтори спокойно Маргарет и сама се учуди, че може да бъде толкова безучастна и хладнокръвна. — Дони беше болен, страдаше от маниакална депресия. Помолих съдията да го изпрати в болница. Трябваше да бъде под лекарски надзор. Брат му ми се извини в писмо за клетвите на майка си. Твърдеше, че не мислела какво говори. — Затвори очи, сетне бавно ги отвори. — Ето, това беше другото нещо, което се опитвах да си спомня — произнесе неочаквано тя.

Карлсън и Стийл я загледаха втренчено. Тя се унася, помисли си Карлсън. Успокоителната таблетка бе започнала да действа и я приспиваше. Гласът й се снижи до шепот и той трябваше да се наведе, за да чуе какво казва.

— Трябваше да се обадя на доктор Харис — продължи Маргарет. — Кати е болна. Когато се приберат, доктор Харис ще се погрижи за Кати.

Карлсън погледна Стийл.

— Доктор Харис педиатър ли е?

— Да. Работи в Презвитерианската болницата в Манхатън и изучава модела на поведение на близнаците. Публикува и трудове по темата. Когато разбрахме, че очакваме близнаци, Маргарет се свърза с нея. Оттогава тя се грижи за нашите момиченца.

— Когато ни уведомят откъде да вземем децата, незабавно ще ги откараме в най-близката болница за преглед — успокои го агентът. — Доктор Харис може да ни чака там.

„Говорим си така, сякаш всичко е приключило и децата са при нас“, помисли си Стийл. Дали все още са облечени с пижамките си? Обърна глава и се взря в дъжда, който биеше по прозорците, сетне погледна и Карлсън. Сметна, че знае какво точно мисли агентът. Дъждът щеше да направи наблюдението и проследяването на похитителите много по-трудно.

Но агентът от ФБР Уолтър Карлсън не мислеше за времето. Беше се концентрирал върху онова, което Маргарет току-що каза:

„Това беше другото нещо, което се опитвах да си спомня.“

А кое е първото, Маргарет? Кое е другото? Ключът може би е в теб. Спомни си, преди да е станало прекалено късно.

Пътуването от Риджфийлд до Манхатън отне час и петнадесет минути. В седем и четвърт Франклин Бейли се бе прегърбил на задната седалка на лимузината, която Лукас бе паркирал пред южния вход на Сентрал Парк, на половин пряка от сградата на „Таим Уорнър“.

Дъждът валеше като из ведро. По пътя към града Бейли нервно обясни на Лукас защо го бе ангажирал.

— Федералните искат да изляза от колата. Боят се похитителите да не заподозрат, че ме вози техен агент. Ала ако по някакъв начин престъпниците са имали възможност да наблюдават къщата, след като са видели, че съм с лимузина под наем и карана от шофьор, когото винаги ползвам, ще се убедят, че единствената ни цел е да върнем децата живи и здрави.

— Разбирам, господин Бейли — отвърна Лукас.

— Знам, че около сградата на „Таим Уорнър“ ще бъде пълно с агенти на Бюрото, навярно ще ги има и в движещи се таксита, и в частни коли. Ще бъдат в готовност да ме последват, когато получа инструкциите — продължи Бейли. Гласът му леко трепереше от нерви.

Лукас погледна в огледалото за обратно виждане. Старецът изглеждаше толкова уплашен и възбуден, колкото се чувстваше и той самият, помисли си горчиво. Това беше истински капан за тях с Клинт. ФБР просто дебнеха, за да скочат отгоре им. Може би в момента закопчаваха белезниците на Анджи.

— Лукас, имаш ли мобилен телефон? — попита го за десети път Бейли.

— Да, сър, имам.

— Когато предадем парите, ще ти се обадя моментално. Ще ме чакаш тук, нали?

— Да, сър. И ще бъда готов да ви взема където и да сте.

— Казаха ми, че един от агентите ще пътува с нас. Искали да научат за впечатленията ми от човека, който ще се яви от страна на похитителите. Разбирам необходимостта от това, но настоях да бъда в моята собствена кола. — Той направи опит да се засмее. — Имах предвид твоята, Лукас. Не моята.