Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

Вятърът все още беше остър. Денят не бе особено подходящ за летене с лек самолет, но режещото чувство за опасност винаги го успокояваше. Днес то щеше да потуши ужасното безпокойство заради предстоящото тази вечер. „Майната им на парите! — повтаряше един настойчив глас в главата му. — Забрави за тях! Кажи на Пайд Пайпър да ти даде един милион от преведената по банков път сума. Подхвърли децата на място, където лесно могат да бъдат намерени. По този начин ще елиминираш възможността да те проследят и хванат.“

Но Пайд Пайпър нямаше да се съгласи, помисли си горчиво Лукас, докато колесникът на самолета се прибираше. Или ще вземат мангизите тази вечер, или ще си останат с празни ръце и с обвинение в отвличане, ако ги заловят.

Полетът беше кратък — колкото да навлезе няколко мили над океана, да задържи руля с колене, да намали скоростта, да премести кашона в скута си, внимателно да отвори вратата и да го избута навън. Наблюдаваше го как лети надолу. Океанът беше сив и развълнуван. Кашонът цопна сред вълните, като вдигна във въздуха ветрило от пяна. Лукас затвори вратата и хвана руля. Време бе да се залавя за истинската работа. Когато кацна, не видя Чарли Фокс, което го зарадва. Така копелето нямаше да е сигурно дали кашонът не е върнат обратно, реши Лукас.

Беше почти четири часът. Вятърът стихваше, но облаците бяха заплашителни. Дали дъждът щеше да им помогне, или да им попречи? Лукас стигна до паркинга и седна в колата си. Седя така няколко минути, опитвайки се да реши дали ще бъде по-добре да вали или не. Само времето ще покаже, реши накрая. Засега трябваше да изкара лимузината от гаража и да отиде до автомивката, за да я лъсне за господин Бейли. В случай че федералните наблюдаваха дома на Бейли, щеше да им покаже колко съзнателен и примерен шофьор е, ни повече, ни по-малко.

Пък и миенето щеше да го отвлече, да задържи ума му зает с нещо друго. Ако просто си останеше в апартамента, щеше да полудее. И така, решението беше взето и той запали колата. Два часа по-късно, изкъпан и избръснат, облечен в спретнатата си униформа, Лукас караше чистата и полирана до блясък лимузина по алеята към дома на Франклин Бейли.

— Маргарет, ние сме напълно убедени, че нямаш нищо общо с отвличането на децата — каза агент Карлсън. — Но вторият тест на детектора на лъжата беше по-неубедителен от първия. Вероятно може да се обясни с емоционалното ти състояние. Независимо какво си чела в романите и гледала по телевизията, детекторът на лъжата невинаги е точен и поради тази причина не се приема като доказателство в съда.

— Но за какво ми говорите? — попита вяло Маргарет. Тонът на гласа й беше направо безразличен. „Какво значение има всичко това?“ — мислеше си тя. Отговаряше на въпросите, но почти не разбираше какво я питат. Бяха само думи, просто думи. Около час преди това Стийл й бе дал да изпие успокоителното, което докторът й препоръча. За първи път вземаше хапче, макар че й бе предписано да пие по едно на всеки четири часа. Ала Маргарет не харесваше усещането, че е обгърната в мъгла, което лекарството й причини. Направо не можеше да се съсредоточи върху думите на агента от ФБР.

— И при двата теста ти зададоха въпроса, дали познаваш човек, който може да е отговорен за отвличането — повтори спокойно Уолтър Карлсън. — Когато каза, че не познаваш, при втория тест това бе регистрирано като лъжа. — Вдигна ръка, когато видя, че тя се готви да протестира. — Почакай, Маргарет! Първо ме изслушай. Ти не лъжеш. Знаем това. Но е възможно някъде дълбоко в подсъзнанието си да подозираш някого и това да е повлияло върху резултатите, макар че ти дори не си даваш сметка.

Навън става тъмно, мислеше си Маргарет. Часът е седем.

След един час Франклин Бейли ще бъде пред сградата на „Таим Уорнър“ и ще чака някой да се свърже с него. Ако предаде парите, може би децата ще си дойдат още тази вечер.

— Маргарет, слушай — настоя Стийл.

Тя чу как чайникът започна да свири. Рина Чапман бе донесла голяма купа макарони, сирене и парчета прясна вирджинска шунка. „Имаме толкова добри съседи, помисли си Маргарет. Нямахме възможност да ги опознаем. Когато близначките се приберат, ще ги поканя всички, за да им се отблагодаря.“

— Маргарет, искам отново да разгледаш досиетата на някои от хората, които си защитавала — рече Карлсън. — Ограничихме ги до трима-четирима. След произнасянето на присъдите са те обвинили за загубата на делата си.

Маргарет се насили да се фокусира върху имената на подсъдимите, които бе защитавала.